Рижката гара, противно на моите очаквания, се оказа красива. От онези гари, които виждаш по старите филми, където красиви господа чакат елегантни дами да слязат от влака, а после ги водят на романтична вечеря. Мястото беше красиво и старо и по стечение на обстоятелствата - най-близката гара до нашия отдел. Повече от ясно беше, че ако детето  по принцип проси на това място, първо тук трябва да поразпитаме. Макар че аз не вярвах да има много какво да се проси по това време в навечерието на Нова година. Хората или празнуват, или са си по къщите, пред телевизора. Какво ще правят в студа и виелицата баш на тоя ден на гарата? Но все пак бяхме длъжни първо тук да проверим. Имах образа на момичето, така че би трябвало да я разпозная. Нали съм Различна. Предполагам, че затова моят колега-човек ме извлече от партито на Нощния. Иди карай майката-алкохоличка да прави фото робот.

Глухарьов беше карал като бесен в отвратителния новогодишен трафик и след има-няма десет минути вече бяхме на място. Загледах се в красивите сводести прозорци и старовремските орнаменти по фасадата и изведнъж в главата ми просветна спомен. Бях идвала тук! Тук имаше стари влакчета! В главата ми изплува отдавна забравен спомен, в който нашите ме водят да разгледам влакчетата, които се намираха тук. Защото Рижката гара освен всичко друго беше и музей на руските железници. Нас обаче това не ни интересуваше, защото някъде тук, в новогодишната нощ, просеше между пероните едно гладно шестгодишно дете. Косата ми настръхваше като си помислех какво може да й се случи. И ме избиваше на ярост като се сетех, че към това я е тласнала собствената й майка. При това съзнателно. 

Влязохме вътре и дъхът ми спря. Рижката гара не остъпваше много на Болшой по красота. Защото над редиците места в чакалнята висяха не по-малко красиви полюлеи. Добре де, не чак толкова красиви, но като за гара беше направо разточително. Впрочем, като за Нова Година беше доста претъпкано. Че даже се извиваше и опашка пред гишето за билети.

- Тия хора от какъв зор са тръгнали да пътуват? – промърморих под нос. 

Глухарьов изглежда ме чу, защото побърза да отговори:

- Явно в последния момент им е щукнало да бъдат със семействата си. Свят голям, хора всякакви! 

Двамата с него веднага привлякохме погледите. Никой не обича милиционерите. Обаче точно в момента не беше добра идея някой да ни сочи с пръст, защото детето като нищо можеше за изчезне. И после иди го търси в многомилионна Москва! 

- Къде може да е тя? – попитах аз замислено. 

Не ми се налагаше да ловя просяци често. Всъщност никога. Глухарьов категорично отказваше да се занимава с подобни неща, така че тия случаи обикновено отиваха при младшите следователи.

- По пероните, от тук ще я изгонят – обясни Сергей и тръгнахме навън. – Никой не обича просяците, особено държавните служители. 

По пероните беше истинска виелица, най-вече защото нямаше козирка. Увих се в палтото, което бях свила от кабинета на Зимина. Добре че поне го беше зарязала там, защото иначе щях да замръзна за секунди. А това беше топличко кожухче... Снегът беше поне трийсет сантиметра, но го бяха изринали от перона и сега стоеше на купчини. Което не пречеше бързо да се трупа нова покривка. 
Къде ли можеше да е детето? Тъкмо щях да задам въпроса и на глас, когато Глухарьов ме дръпна наляво. 

- Слушай! Някой пее! 

Тръгнахме да си пробиваме път през тълпата. Колкото повече се приближавахме към звука, толкова по-гъста ставаше тълпата. Пееше дете. Малко дете. Някаква популярна коледна песничка, от ония които се учат в детската градина. По едно време започнаха да ни шъткат и на ни препречват пътя, така че Глухарьов ме хвана за ръка, да не ме изгуби, а с другата започна да размахва удостоверението от МВД наляво и надясно. Служебната карта явно свърши работа, защото след няколко минути вече бяхме на първия ред. Мислено благодарих за това, че все пак униформите ни не биеха чак толкова на очи под палтата. Моята поне изобщо не се виждаше под дългото палто на Зимина. Панталонът на моя колега можеше и да не бъде забелязан веднага. Просто мъж и жена седнали да слушат музика преди да тръгнат нанякъде с влака. 

Пред нас стоеше мъничко момиченце – аз дори шест не бих й дала - и се зачудих дали алкохоличката изобщо си спомня кога точно я е родила. Беше дребничка и дори под палтото – с два номера по-голямо и намерено кой знае откъде – изглеждаше много слаба и крехка. Очите й обаче бяха живи и само се стрелкаха напред-назад в тълпата от лица на възрастни, в опит да привлекат нечие внимание. Малката беше артистична, трябваше да й се признае. Щом уловеше нечий поглед върху себе си, започваше да се усмихва на чичкото или леличката, все едно пее специално и само за тях. А така, неминуемо политаха повече парички на края на представлението. 

Беше красива като ангелче – ясносини очи, платинено руса коса до кръста. И пееше също толкова красиво. Двамата с моя колега постояхме няколко мига омагьосани от песничката, преди да се опомним защо точно сме тук. Малката нямаше кибритени клечки, които да продава, но продаваше своите песни. 

- Сега остава да разберем дали е тя – прошепна ми Глухарьов. 
- Няма нужда – прошепнах в отговор, - тя е! Видях я в спомените на майка й. Обаче как ще я накараме да дойде с нас? 
- Изчакай да свърши с песничката и не се набивай на очи! – изшътка ми той.

Изслушахме поне още три песнички за Дядо Мраз, Снежанка, джуджетата и така нататък преди по радиоуредбата да известят, че влакът за Нахабино тръгва след пет минути от еди-кой си коловоз. Тълпата бавно започна да се разотива, като не пропускаха да пуснат по някоя паричка или дребна банкнота в опърпаната шапка, която детето беше хвърлило на снега. 

Малката Оксана се хвърли като лешояд върху шапката и започна да брои парите. Очите ми се напълниха със сълзи. Какво беше сторило това дете, за да бъде оставено на тази съдба? Да брои копейки премръзнало на Нова Година, на гарата? С майка алкохоличка и неизвестен баща. Каква ли съдба я чакаше? За секунда погледнах в Сумрака и застинах. Тя щеше да стане Различна. Тъмна, по всичко личеше. Вероятно магьосница, а те не се срещат често. На ти сега! 

- Искате ли да Ви изпея нещо? – попита ни детето, явно забелязало, че не си тръгваме. – За Дядо Мраз или за Снежанка? – започна да изброява на пръсти репертоара си то. – Или пък нещо друго? 
С Глухарьов се спогледахме. 
- Трябва да дойдеш с нас Оксана – изтърсих аз и там ми беше грешката. 

Детето стисна парите в юмрук, грабна шапката и хукна като светкавица по перона. Глухарьов ми хвърли един крайно ядосан поглед и хукна след нея. Аз обаче реших да пробвам нещо по-вълшебно. Не ми се търчеше като откачена сред тълпата, затова просто намерих аурата на детето и се пренесох точно на пътя му, така че да се блъсне в мен. Доста ефектен трик, по принцип.

Както бях и предполагала, малката Оксана се блъсна в мен с пълна скорост, така че и двете паднахме на земята. Възползвах се от момента, „арестувах“ я в една мечешка прегръдка и я вдигнах от земята, за по-сигурно. Знам ли я колко е бърза? Когато сестрите ми бяха малки, търчаха като светкавица. А това тук беше крайно мотивирано да се изкопчи. Тя започна да ме удря по гърба с юмручета и да вика:

- Пуснете ме, пуснете ме! – после, след като видя, че няма да стане, смени плочата: - Помоооощ, помоооощ, отвличат ме! Помооощ! 

Това даде резултат и пред мен се оказаха две намръщени лелки и един чичко. С вид на загрижени граждани и съседи-клюкари. Мразя ги такива! Срещахме ги от време на време с Глухарьов, когато ходим на адрес. Само се пречкат и задават глупави въпроси, но иначе с нищо не могат да помогнат. 

- Пусни веднага детето! – просъска едната лелка и посегна да ме удари с чадъра си. 

Избегнах удара. Обаче само защото съм Различна и рефлексите ми са бързи. Иначе щеше да ме тресне здравата по главата. Ставаше напечено. Още малко и ще ми вземат малката калпазанка от ръцете, която сега беше започнала да хълца уплашено и тя ще може да изчезне. Не, така нямаше да стане. На всичкото отгоре, около мен се беше образувала тълпа зяпачи.

- Някой да извика милиция! – развикаха се хората наоколо. 
- Ние... вече... сме тук – обади се задъхано Глухарьов зад гърба ми. 

Определено се радвах да го видя. По някаква причина, моят колега-човек беше страшно добър в разпръскване на тълпи и оправяне с досадни цивилни. Мен все още тълпите ме плашеха. По някаква причина ги свързвах с тълпите хора отпреди няколко стотин години, когато са горили още вещици на клада. 

Глухарьов, естествено, не споделяше моите страхове и без много церемонии се разправяше с досадните съседи. Сега точно ми идеше да изчезна в Сумрака заедно с детето. Всъщност не, нямаше как да стане, тя не е инициирана още. Изчезна ли в Сумрака, без да искам ще я инициирам, а нямам това право. 

Моят колега беше опрял ръце на коленете си и се опитваше да събере достатъчно въздух, за да продължи да говори. Мислено се поздравих за това, че ползвах магия. Латентните способности на Различна правеха малката твърде бърза за нормален човек. А Глухарьов беше трениран да гони престъпници – виждала съм го колко е бърз един-два пъти. Ако го бях оставила да я гони обаче, досега да сме изпуснали детето. 

- Така е, от милицията сме – отговорих аз и някак успях да извадя служебната си карта от джоба на палтото. 

Лелките и чичкото не изглеждаха много убедени. 

- Такива ги продават на ъгъла – със съмнение заключи чичкото и посегна да вземе удостоверението ми. 

Мигом го прибрах в джоба си. Глухарьов ме беше научил, че то никога не се дава. Показваш и прибираш, че не се знае какво може да стане ако го дадеш. Или ще ти го откраднат, или ще го скъсат. 

- Наистина сме от милицията – включи се моят колега и показа и своето удостоверение. – Майор от юстицията Глухарьов – той намести фуражката на главата си и отдаде чест, - това е моята колежка лейтенант Алексеева – и ме посочи. - Ако все още съмнявате, предлагам да дойдете с нас в отдела като свидетели.

Тълпата рязко оредя. Дааа, никой не иска да прекара новогодишната нощ в районното. Хитър ход. Впрочем, никой не искаше и да го викат за свидетел, но това е друга тема. Детето в ръцете ми започна да хленчи тихичко. 

- Какво толкова е направило детето? – поинтересува се едната лелка с ясното намерение да ни порицае какви сме продажни ченгета.
- Майка й я търси – обясних аз преди Глухарьов да е почнал да ръси глупости за специални акции, че вече наистина щяха да ни почнат. 

Обикновено подобни извинения са доста по-правдоподобни. 

- Че каква е тая майка, дето е оставила детето си да проси? – възмути се едната лелка и около нас пак започна да се събира тълпа зяпачи. Понякога ненавиждам любовта на хората към сеира.
- Това, гражданко, вече е работа на социалните – обясни безцеремонно Глухарьов и взе детето от ръцете ми. 

Докато говорехме, тя беше поутихнала за малко, може би да чуе какво ще я правим, но когато моят колега я взе на ръце, тръгна да се извива и да се опитва да избяга. Безуспешно, Сергей я метна на рамо като агне и тръгнахме към изхода сподиряни от клюкарстването на любопитните пътници. Наложи ни се още два пъти да доказваме, че да наистина сме от милицията и да, не отвличаме детето, а ще го връщаме на майка му. Вече ми идеше да зашия един шамар на малката хитруша, която използваше всяка възможност да се изкопчи.