Един сравнително добре облечен млад мъж събира фасовете, белеещи в полумрака пред вратата на счетоводния офис, покрай който минавам всяка сутрин и вечер.
Виждал съм и служителките. Няколко са.
Не помня лицата им, но винаги съм си мислил, виждайки ги да пушат на теракотените стъпала:
„Не им ли се набиват в очите белите фасове по тротоара, бе джанъм?“
Колко му е да се постави едно сандъче с пясък...
Вероятно всичко би било засипано с угарки, ако една възрастна женица от съседния вход на блока не измита сутрин с проскубаната си метла този срам за дамското счетоводно съсловие.
Срам...
С пълна шепа фасове, човекът наведе глава и не можах да видя очите му. Захваната на тила в опашка дълга коса - последно впечатление в светлината от рекламата на близкия магазин.
Не искаше да го видя.
Аз, като че ли - също...
И ми се въртят в главата всякакви мисли.
И се чувствам виновен.
Трябва ли?!
Странник
© Борис Калинов Все права защищены