Пътят към любовта, част първа - Разминаване

   Тъгата имаше неговите очи, неговото лице, неговото сърце. За сърцето не беше съвсем сигурна, той едва ли притежаваше такова. След бурната връзка, която имаха, след многото обещания, след многото общи желания и мечти за съвместно бъдеще, той ѝ изневери и всичко рухна, ей така, отведнъж. В началото той се опитваше да отрича, но после сам се омота в лъжите си, а и когато ги срещна, вече нямаше никакво съмнение. Беше ѝ болно, мъчително, тежко. Най-трудно е да преглътнеш обидата от човек, на когото си вярвал безрезервно, искрено, емоционално. Но както и да е, с всичко се свиква и времето свършва останалото.

   Гери, от Гергана, така ѝ викаха приятелките, беше силно момиче и не изпадна в депресия въпреки болката и разочарованието. В крайна сметка беше отново свободна, можеше да разполага с времето и желанията си. Спомни си за някои свои стари увлечения – любови, които не бяха реализирани и сега те ѝ се струваха толкова вълнуващи и красиви. Как е могла да се свърже с Ивайло, та той нямаше и на малкия им пръст.

   Когато на човек му е тежко, най-добре е да си направи подарък. Така си мислеше Гери и реши да си купи дамска чанта. Вкъщи имаше доста чанти, но можеше да си вземе и по-хубава. Най-лесно беше да разгледа предложенията в интернет, но тя реши, че ще отиде лично и ще си избере в магазин.

   Навън като стар любовник я прегърна студеният ноемврийски вятър и Гери с огорчение си помисли, че дори той ѝ е по-верен от Ивайло.

   В магазина, след като огледа всичко, се спря на една много семпла на вид, но красива чанта, която щеше да ѝ подхожда. Беше скъпа, но удоволствието няма цена и реши да си я купи.

  Тъкмо се канеше да отиде на касата, когато чу следните думи:

   –Красива е, но мисля, че тази ще Ви отива повече.

   Гери вдигна глава. Непознатият беше строен мъж, хубаво облечен и много ѝ приличаше на един артист, на когото в момента не можеше да си спомни името.

   –Мислите ли?

   –Убеден съм.

   Гери я разгледа. Май той имаше право.

   –Ще взема да Ви послушам и на мене ми харесва. 

   Той се усмихна.

   –Радвам се, че бях полезен.

   В този момент в магазина влезнаха Ивайло и оная, другата. Какво ли ѝ е харесал? Гери критично я огледа, след което очите ѝ се срещнаха с погледа на Ивайло. В този момент през съзнанието ѝ мина налудничавата мисъл да му покаже, че си е много добре без него. Обърна се към непознатия високо и ясно:

   –Скъпи, да отиваме да платим чантата!

   Непознатият бързо влезе в играта.

   –Добре, мила. Той я хвана за ръка и двамата се отправиха към касата.

   Гери успя да види за момент смаяното изражение на Ивайло. Изведнъж цялата обида, цялата горчилка падна от нея. Този миг си струваше, въпреки че беше се изложила пред непознатия. Но той усмихнато продължи играта до излизането им от магазина. Тогава открито попита:

   –Това бившият ти ли е?

   –Да, заедно с новата му. Много се извинявам, че Ви въвлякох в това.

   –Не се притеснявай! Не е станало нищо нередно, просто му показа, че и без него можеш.

   –Така е. Благодарна съм ти.

   Гергана също премина на ти. Сякаш се познаваха от много години. Съвсем естествено отидоха да се почерпят и тогава се заприказваха.

   –Много ли време бяхте заедно?

   –Две години, но и това е много. Като си помисля, че съм си загубила времето с него… Ядосвам се на себе си.

   –Всички грешим. Аз имам вече трети брак.

   Гери го загледа учудено.

   –Кога си успял? В днешно време май е по-добре без брак.

   –В известен смисъл си права. Щях да си спестя доста проблеми.

   –С последната щастлив ли си?

   –Горе-долу – отговори той и се усмихна някак неопределено, ако може така да се каже.

   –Имаш време, ако не върви, не е необходимо да търпиш.

   Поне в разсъжденията си паснаха. Толкова красив пък не му е провървяло много, какво остава за нея. Жалко, би ѝ било интересно да има отношения с него, но щом е зает.

   –Направихте ми голяма услуга. Още един път благодаря.

   –За нищо – отговори той.

   Излязоха от заведението и трябваше да се разделят. Бяха две съдби случайно пресекли пътя си.

   –Ако ти потрябвам, може да ми се обадиш – каза той и пое ръката ѝ за довиждане.

   –А жена ти? Да не създам проблем.

   –Спокойно, ние не се ревнуваме. Винаги може да ми се обадиш.

   Разделиха се. Гери пое към къщи. В главата ѝ се въртяха какви ли не мисли. Щом не се ревнуват, едва ли се обичат, но те си знаят. Много е красив!

   Той трябваше да вземе от детската градина доведеното си дете. Не можах ли да я срещна по-рано… Очарователна е! С третата си жена не се разбираха, но продължаваха да живеят заедно – почти като съквартиранти. Беше свикнал с рутината и мислеше, че навярно така му е писано.

                                                                        Мария Мустакерска