Скоро песента на слънцето ще спре и сълзите на тишината ще изкажат любовта ми. Любов, родена в Ада, дишаща чрез отровата на самотата, по-силна от вечността и по-грешна от смъртта. Любов, отваряща очите на мъртвите спомени в сърцето. Любов, по-студена от леда, разделящ съдбите ни. Само тишината живее тук. Тя е по-близо до сърцето ми дори и от въздуха. Толкова е близо, че дочух смеха в сълзите й. Тя плаче, защото се влюби в болката и крие любовта си дори в сънищата си. Страх е изписан на челото й, гняв лежи на рамото й, надежда издъхва в краката й, но твоето присъствие я потдържа жива. Виж, тя е тук, до теб. Не я ли усещаш? Усещаш ли целувките й, пращаща ти ги дори и с изпепелени устни? Искаш ли да я докоснеш? Готов ли си да изтриеш сълзите й и спреш вятъра, разхвърлящ мислите й, сливащ болката с любовта? Защо така мълчиш? Нима не я позна? Забрави ли сълзите, изписващи името ти върху кървящата все още рана? Виж само колко е близо. Хайде докосни я, хвани ръката й и убий тишината с твоята ...