- Остро главоболие ми казваше да се прибера у дома. Но домът ми беше място, което вече не съществува. Осъзнавах, че ми остава още съвсем малко преди да умра, а не бях щастлив. Най-близкото, с което мога да сравня това усещане, е онова чувство, което изпитваме като деца, когато усещаме, че рождения ни ден ще свърши съвсем скоро, а губим последното си време като рожденици без да правим нищо особено. - Сам лежеше и гледаше в прозореца.
- Съжалявам, че съм те напускала някога - каза тя и се протегна върху него. Устните и се вплетоха в неговите. - Никога повече. Обещавам ти.
- Сигурно се излекувах, защото се върна - Сам се усмихна игриво. - Туморът се е махнал, когато се върна. Бил е прекрасна фалшива тревога, която да те върне при мен.
Звездите в очите ù светнаха.
- Трябва да тръгвам - той стана от леглото, облече се бавно и тръгна към вратата.
- Звънни ми, когато се прибереш – тя, все още гола, се вкопчи в него и кракът ù се качи по неговия.
- Обещавам.
Студът наоколо лазеше около оцелели ...