Когато  видях  Радо  да се задава срещу мен в онова облещено августовско утро,  усетих как ми прималява и краката ми омекват. Ако бях сама щях да се втурна тичешком да пресека улицата, но Радинчето блажено спеше с вдигнати ръчички свити на юмручета, изтегната в количката и аз нямах никакъв изход. Казах си:”Спокойно! Дишай дълбоко, дишай дълбоко! Това е случайна среща! Вдигни глава, отмини го със снизходително „Здрасти” и толкова”.

Радо пусна една от неговите усмивки „Нали знаеш, че мога да те имам когато поискам”  и се спря най-нахално:

– Я виж ти, красивата майка с красивата принцеса! Много сте сладки, да се чуди човек на кого да се полюбува – на майката или на щерката!  – усмивката му ме заливаше и усетих как ми прималява. – Ама тя много сладка, я погледни какви чудни устенца, сигурно и трапчинки разцъфтяват когато се усмихне, а?

Започна да я изучава навел се над нея, подразних се и дръпнах количката рязко. Остана да ми събуди детенцето.

– Винаги съм знаел, че ще раждаш красиви деца, ето това тук е потвърждение на моето познание за жените, нали?

Гледах го почти враждебно.

– Какво се е случило, защо си толкова недружелюбна, нещо лошо ли казах? Толкова години не сме се виждали ?! – разсмя се високо с глас.

Смънках нещо и тръгнах бавно напред, но той ме хвана за ръката. И тогава щях да гръмна и да се разрева с глас, не знам как успях да се измъкна от един от най-силните му капани – ръката му. Толкова години само да ме докоснеше и се разтрепервах. Дори не усетих кога започна да ми шепне в ухото:

– Галя, почакай, защо бързаш, чуй ме, знам, лошо се получи, но повярвай аз наистина много те обичах. И сега те обичам. Искам да се съберем, и тази кукличка с нас, представи си колко хубаво ще бъде!

Не разбрах от къде ми дойдоха сили, но го изблъсках, отървах се от топлите му ръце и горещият му дъх и тръгнах бързо напред. Разтреперана си казах :”Браво, момиче, този път ти сложи край!”

Защото с Радо живяхме  двадесет години. От детската градина си бяхме заедно и неразделни. Дори си гостувахме когато бяхме малки с преспиване и майките ни станаха приятелки, после и семействата ни, някак всички, целият свят знаеше, че ние сме заедно.  Отначало ни мислеха за брат и сестра – все за ръка си вървяхме. И първата целувка, и първата любов на едно море, всичко си правехме заедно. Радо беше много обаятелно момче – висок, тъмнокос, с големи очи и широка усмивка, на която всички се възхищаваха. Свиреше на китара, което го правеше още по-интересен, но малкото опити на някакви съученички да отклонят вниманието му от мен се увенчаваха веднага с неуспех.  И аз си живеех  щастлива, влюбена и много спокойна. Когато  имаш един Радо до себе си,  животът ти е приказка!

 Оженихме се последната година  в университета, но с деца не бързахме. Баща ми имаше  голяма просперираща фирма и колегите ни мислеха, че той е с мен заради бляскавото бъдеще, което го очакваше с един такъв тъст. Не ми пукаше, аз си знаех истината и дори не обсъждахме с Радо подобни глупости. Живеехме си щастливи в малкото  апартаментче, което ни подариха родителите, тичахме по  лекции и упражнения, а вечер той винаги носеше нещо интересно – или някакъв шоколад, който не съм виждала по нито една реклама, или книга, която сме чакали от две години да издадат и я няма по книжарниците, или пък устройство за палачинки, което представа си нямах как работи и ми правеше най-вкусните палачинки с ягодово сладко. Такъв си беше – обичлив, грижовен и винаги се изплъзваше на рутината, не знам как го постигаше. Признавам, че в сесии аз се изнервях и когато вече нямах сили да прочета дори и една дума, той изведнъж влизаше с китарата в ръце и ми изпяваше някоя романтична италианска песен и се любехме цяла нощ.

Но баща ми почина внезапно. Това беше потресаващ удар, политане в някаква бездънна бездна. Месеци след кончината му  не можах да дойда на себе си. Радо пое фирмата, а аз кретах някак.  Отложените си държавни изпити в един момент издържах и започнах работа. С Радо излизахме рядко, той беше много зает и аз започнах да нервнича, че  тази съдба ми отне не само бащата, но и съпругът. Ругаех наум, понякога и съвсем открито. Той мълчеше и гледаше някъде встрани и всички шоколади, любовни песни и книги изчезнаха. Не разбирах какво се случва, само усещах инстинктивно, че животът  ми се изплъзва, бавно и сигурно.

Когато една вечер Радо се върна,  седна на масата, дръпна ме за ръка да седна до него и каза:

– Отивам си. Знай, че много съм те обичал. И ще те нося в себе си цял живот. Но – до тук. Напускам фирмата, само не ме питай нищо, защото и аз не мога да обясня какво стана. Просто се случи!

Аз стоях замръзнала и  не разбирах какво ми говореше. Наистина, бяхме се отчуждили малко, но това си беше Радо и аз знаех, че животът ми може да бъде само с него. След малко външната врата хлопна и настана тишина. Нямам представа колко време съм стояла, когато станах видях, че е оставил ключовете за апартамента на закачалката. Най-самотните ключове, които съм виждала!

Легнах  както бях облечена. Сутринта се обадих на майка си и казах, че отивам да живея при нея. Нямам много добър спомен какво точно обяснявах. Първо отслабнах  до състояние  да не мога да се позная в огледалото, после напълнях и добих глуповат дебилен вид. Майка беше някъде в периферията на огромното изгарящо ме кълбо Радо. С неистова притома изживявах всяка наша усмивка от миналото, всеки миг, и не усещах ден ли, нощ ли, студ или жега имаше край мен. Предимно лежах и пиех с шепи лекарства. Но оцелях.

Намерих си много интересна работа в една галерия. Обичах да ходя в нея, тази тишина, шепот  и тихо пристъпване на различни хора ми действаха успокояващо.

И в тази галерия се запознахме със  Стив – доведоха го някакви жени, чийто гост бил. Не знам дали отношенията ми със Стив бяха любов. Мило момче, имаше нещо кротко в него, не беше фурията Радо, но ми действаше успокояващо и някак уютно. Заминахме за родната му Англия. Там живяхме три години , след това се върнахме в България, той закупи галерията и започнахме да я разработваме двамата, с което изпълни мечтата ми. А  аз вече бях бременна с Радина. Родих я и сега си я гледах с удоволствие. За Радо нищо не знаех, не ми беше нужно.  Имах Стив и Радинчето, щастието ме беше споходило втори път, макар че всички казват, че то идвало само един път в живота на човека.

А ето Радо сега иска да счупи крехкия ми животец, но няма да му позволя! Вървях смело напред, с вирната глава, гълтах сълзите си и мислех   за първия си измамен живот и за втория, който го последва. Радо беше минало!

Надвечер излязохме със Стив и в парка веднага ни наобиколиха познати, правеха муцунки на Радинчето, тя ни обливаше със смеха си, Стив я вдигаше високо нагоре и тя цвърчеше като птиченце.

Неведнъж  чувах :

– Ей, ама тая пак се уреди, сега пък хвана богатия англичанин, че и дете му роди, а онова нашето момче го натири, опасна жена!

Усмихвах се тъжно…