Живеем в безцветен свят, изпълнен с шарени мечти... малко хора виждат истинските цветове на реалността...

Понякога завиждам на тези, които гледат всичко през розови очила... Опитвам се и аз да го постигна, опитвам се да залича черното в живота си...

На моменти чувствам, че политам и спектърът на живота ми се променя... но винаги се намира нещо,  което да ме свали на земята и аз отново виждам, че всъщност всичко е черно...

В един момент всичко изглежда толкова светло, красиво, чисто и приветливо... чувстваш се прекрасно... политаш на крилата на щастието... Но преди и дори и да  си помислиш, че си щастлив, нещо рязко те сграбчва и ти политаш надолу... Надолу, далеч от цветовете, умивките, далеч от крилата си...

Оглеждаш се... и виждаш реалността. А тя не е такава, каквато е в представите ни... Реалността е черна и груба, осеяна с безброй премеждия и много болка... И ти някак трябва да оцелееш в този свят... леко полеко болката те прави силен, а страхът - безстрашен... За доверие не може и да се говори... омразата те обсебва до такава степен, че започваш да я изпитваш най-силно към тези, с които си приличаш... Неусетно нараняваш тези, които най-много обичаш... А те не те  разбират... Сякаш си в друг свят, друга вселена...

И всичко е черно и тъжно...

Опитваш се да се усмихнеш... правиш го, но дали си щастлив?!

Усмивката не прави щастието...

А щастието не съществува в нашата черна вселена...

И така в нашия черен свят ние се учим да живеем... Учим се да живеем заедно. И на края на нашите черни дни отново сме сами...

И осъзнаваме, че през целия си живот сме търсили смисъл в безсмислието...