Една чаена лъжичка болка, три супени лъжици гняв,
една щипка близост
И ето че наближиха пътеката, която ги отвеждаше право към Дейри.
Спряха се и се обърнаха един към друг. Ренар знаеше, че трябва да я пусне. – Пази се. – каза. – Няма от какво да се страхувам. Ти нали си тук. – отвърна. – Не мога винаги да съм бъда до теб. – Днес беше. Това ми стига. Благодаря ти отново, че ме спаси. – подхвърли тя, слагайки ръка пред устните си. Подсмихна се. А после добави – Утре ще те видя ли?
Без повече приказки Йона се запъти към селото. Ренар наблюдаваше как се отдалечаваше. Протегна ръка напред. Сякаш се опитваше да я достигне. Отпусна ръката си и чакаше докато изгуби фигурата й в тъмнината.
Скоро след това той се върна обратно в дома си. Напали отново изгасналата камина. Седна на креслото и гледаше в пламъците. Беше замислен. Това, което направи днес…все повече го объркваше.
Бил е през цялото време там където се срещнаха. Наблюдаваше я какво прави и се смееше тихо, до момента, в който тя падна във водата. Очите му се разшириха. Дори не се замисли какво прави. Не се замисли за последствията. Сякаш тялото му само се тласна напред за да я спаси. Тогава се зароди непознато чувство за него. Страх. Страх да не я загуби, а едва се познаваха. Скочи във студената вода и хвана тялото й. Когато я остави на земята и не усещаше пулса й, по тялото му побиха тръпки до момента, в който тя изкашля водата. Прехапа устни. „Превръщам се в глупак. Вместо да я отблъсна аз й дадох такова обещание.“– помисли си. Нощта бе дълга. Йона не напускаше мислите му. „Какво ще правиш сега Ренар?“ – каза си.
Изведнъж чу стъпки да приближават. Излезе. Превърна се във вълк. Надуши присъствието на няколко души. Очите му светеха в мрака. Следваше миризмата им. Намери ги. Внезапно скочи върху друг вълк и го повали на земята. Чу се яростно ръмжене. Другия вълк тръгна към него, но отново го отблъсна. Заобиколиха го другите такива. Беше в капан, но не изглеждаше сякаш се е предал. Напротив. Чу се силен вой.
Погледите на Ренар и другия вълк се срещнаха. Беше черен на цвят, с дълга козина. Тогава разбра. Мигом вълците приеха човешки форми, последен бе черният. Бе Мейр и останалите от племето. Ренар ги последва и прие човешки облик. Беше шокиран. Мейр стоеше до него. Изчакваше неговата реакция. Не каза нищо.
Гледаше сенките им как изчезват в тъмнината. Ренар още стоеше там. Искаше да се увери, че няма да се върнат. След като яростта го напусна, той се върна назад и влезе обратно в къщата. Беше по-изнервен от обикновено. Седна и извади лула от кутийката на рафта. Запали я и издиша дима. Нещо отвътре го чоплеше.
„Не може само заради мен да се е върнал. Няма начин.“ – каза си, хващайки силно с ръка облегалката на креслото. „Щом са се върнали селото няма да е в безопасност. Йона ще бъде в опасност!“ – се откъсна от устата му. Разшири очи. „Йона…Йона ще дойде утре. Ако я усетят, ще я убият.“ Мислите му го измъчваха. Името й се отрони от устата му без да усети. Просто така. Това го измъчваше. Ядоса се на себе си. „Знаех, че не трябваше да я въвличам в това и все пак го направих. Ще бъде в опасност заради мен. Трябваше да й откажа и да не я виждам повече. Постъпка на егоист.“ – продължи да го уверява съвестта. „Какво направих!?“.
Скоро след вечерята в къщата на Йона, лампите угаснаха. Всички легнаха да спят. В стаята на Йона все още светеха свещите. Беше легнала в леглото и гледаше към тавана. Мислеше за днес. По-рано не беше казала на семейството си за днешната случка. За това, което й се случи. В противен случай, щяха да и забранят да ходи сама в планината.
Една част от нея знаеше, че не трябваше да се връща, но другата не й даваше мира. Мислите за Ренар не напускаха съзнанието й. Представи си как я прегръща. Усещането за докосването му не изчезна. Още чувстваше пръстите му по кожата й. Как галеше косата й по-рано, как я хвана за ръката без да се замисли. Не искаше това усещане да се махне. За разлика от Ренар, който привидно бе сдържан мъж, тя не можеше да контролира емоциите си и това не й даваше мира. „Длъжница съм му задето ме спаси.“ – каза си.
Изведнъж от другата страна се чу почукване. Йона стана, облягайки се на стената. – Кой е? – тихо попита тя. Не се чу отговор. Вратата се отвори. Беше дядо Иларий. – Все още си будна. – забеляза той. – Да, не мога да заспя. Той се доближи до нея, сядайки на леглото. – И мен сън не ме лови. - отвърна, усмихвайки се весело. После добави - Ако искаш ела с мен.
Йона взе плетена бяла дълга жилетка, облече я и с тихи стъпки излязоха от стаята и се отправиха към библиотеката.
Влязоха. Тихо стъпваха по стълбите, които ги отвеждаха право там. Тя се намираше в приземния етаж на къщата, преди време Иларий заяви на сина си, че това няма да бъде мазе, а библиотека. Атен нямаше нищо против. Помогна му за измазването на стените, вградиха в стената голяма камина, която да отоплява помещението. След което постепенно обзаведоха стаята с четири големи рафта, дълга маса, три кресла, закачиха картини по стените и един стенен часовник, че дори и легло – това беше идея на дядо Иларий, тъй като прекарваше повечето време там отколкото в собствената си стая.
По ъглите сложиха саксии с цветя като черна и червена анемона, вералия (храстовидно растение, със жълти и лилави цветя), ксения (наскоро засадено широколистно дръвче, което ражда сочни плодове през есента) и други. Той редовно ги поливаше и се грижеше за тях като свои деца.
Слязоха. Иларий посочи на Йона да седне на едно от креслата до масата. Седна и зачака докато той търсеше една книга из рафтовете. Върна се. В ръката си държеше гримоар, с кожена подвързия. Има малък катинар на него. От пазвата си извади малкото ключе и го отвори. – Какво е това? – попита Йона. – Защо държиш ключа в себе си, дядо?
Тя я взе в ръце и започна да разлиства страница след страница. Гледаше илюстрациите на различни създания. След това я затвори. – Благодаря ти, дядо. Нямам търпение да я прочета.
***
Мина полунощ. Бе около три часа сутринта. Мейр беше буден. Взираше се в пламъците. Едно от момчетата се обади зад него – Мейр, какво ще правим? Той не отговори. – Мейр! – повтори един от мъжете, на име Хаелет. Той се обърна и го погледна бездушно. – Какво искаш?
Хаелет наливаше масло в огъня за да вбеси още повече Мейр, който спазваше дистанция между тях двамата иначе щеше да го пребие. Не знаеше какво прави, когато се ядосаше, а не искаше да нарани някой от своите. Не можеше да си позволи да губи контрол. Въздъхна тежко.
Хаелет не беше сигурен в действията на учителят си. Мейр беше първичен, с избухлив темперамент, арогантен и силен за възрастта си друид, който не се спираше пред нищо и никого за да получи това, което иска. Каквото и да правеше, колкото и да му струваше, колкото и време да му отнемаше – той печелеше накрая, дори с цената на нечий живот.
Той беше от онези, които имаха доверие първо на себе си, а после на семейството си. Не споделяше всичко с тях. Беше умен и твърде хитър за да прецени ситуацията и да се възползва от нея.
Хаелет беше най-близкият му от племето. Познаваше го повече от собствения му баща, но в моменти като този не знаеше какъв ще бъде следващият му ход.
Хаелет бе на тридесет и четири години, снажен и висок мъж. Очите му бяха с цвят на свежа трева, придавайки на лицето мистериозен вид и с дълга черна коса, която често беше връзвана на плитки. На врата си носеше медальон, на който имаше нокът от дракон. Това беше неговият спомен от баща му, ловец на дракони.
Тялото му беше здраво и силно, а на ръцете имаше много белези от битки.
С раждането си вождът и старейшините на съвета възлагаха големи надежди върху него. След Мейр той беше най-силния и достоен да бъде начело на семейството. Израсна сред обстановка, в която трябваше постоянно да се доказва и да оправдава очакванията на другите. Не живееше само за себе си. За разлика от Мейр, той не беше сприхав мъж. Държеше на уважението и поставяше семейството на първо място. Добрата му душа се криеше зад така сериозното му поведение и остър поглед. Характера му не се променяше с времето. Той си остана труден, упорит, с тежък темперамент за понасяне от страна на другите друид. Беше справедлив и строг за неговата възраст. Мразеше лъжите и лицемерието и не се подаваше на манипулации. Той имаше подход неприсъщ за племето. С гордост изобличаваше и се бореше срещу неправдата. По никакъв начин не подражаваше на Мейр и не го бе страх от него. Не прикриваше неговите престъпления. Може би за това, Мейр изпитваше уважение към него и не смееше да влиза в конфликти с Хаелет.
За младият мъж най-голяма гордост и човек за подражание беше баща му. Той беше неговият учител до смъртта си. Тогава Хаелет бе едва на дванадесет години.
Още от началото той знаеше, че Мейр бърка, ако си е мислел, че Ренар с лека ръка ще ги приеме обратно. След това, което му причиниха… след греха, който сториха. И въпреки, че подкрепяше и обичаше семейството си и следваше сегашния си учител Мейр, съжаляваше за Ренар и това, което причиниха на семейството му преди много години. Разбираше неговата болка и гнева му спрямо тях. Съзнаваше, че по никакъв начин не можеха да изкупят вината си. Те заслужаваха наказание за злото, което сториха и знаеше, че някой ден ще си платят. С идването си в Аменай отвориха стара рана, която нямаше как да бъде излекувана. Ренар ги пусна за да избегне старата вражда. Докато бяха до домът му, Хаелет го гледаше и видя неговата промяна. Слушаше внимателно разговорът между него и Мейр. Ако се бе стигнало до бой, Хаелет щеше да се намеси и да го защити. „Какво си мислех тогава…ако го бях направил, щях да бъда отцепен също като Ренар.“. „Ренар е станал по-сдържан от преди. Ако се беше стигнало до това, щеше да ни убие. Всички.“ – мислеше си.
Почувства облекчение. Сложи ръка на медальона и погледна към звездите. „Татко, какво да правя?“ – промълви. „Не мога да позволя семейството ни да бъде поставяно в опасност, но и не искам Ренар да страда повече. Ние сме виновни. Отнехме му семейството, татко. Ако беше жив тогава, нямаше да го допуснеш. Нямаше.“ – мислите му падаха като водопад. „Ако Ренар поиска отмъщение, то ще е напълно заслужено. Кажи ми, татко, сгреших ли като не го защитих? Той беше едно малко уплашено момче. Взехме му всичко. Оставихме го сам на този свят, но и това не беше достатъчно за старейшините. За тяхната злоба и алчност нямаше лек. Прокудиха го за назидание на младите. И не след дълго напуснахме планината Аменай. Колко ли му е било трудно… и гнева, който е таял в себе си през всичките тези години не ще стихне.
Какво да правя татко? Не искам повече никой да страда. Дай ми знак, моля те!“. – отчаяно кънтеше вътрешният му глас.
***
Беше двадесети оен (месец). След час и половина слънцето щеше да изгрее.
Йона бе станала отдавна от леглото си. Беше се приготвила да излезе. Бе облечена в кадифена бяла корсажна рокля с широки дълги ръкави, която стигаше под коленете й и с бели пантофки. Излезе от стаята си и се запъти към всекидневната. Там беше майка й Амира, която приготвяше кафе. Влезе при нея.
След като приготви кафето, отсипа в две чаши, слагайки по две щипки захар във всяка чаша и седна до нея. На масичката беше сложила ваза със свежи алени цветя.
За първи път излъга и се почувства зле. Знаеше, че така трябва, но не беше редно. Даде обещание, което не биваше да бъде нарушавано.
Не след дълго го изпи. Стана. – Трябва да вървя. – рече младата девойка. – Върви! Стана време да събудя баща ти и брат ти. Няма да им казвам, че си излязла преди тях. – Благодаря ти, майко. Довиждане! – последно каза тя, излизайки от стаята. Запъти се към входната врата. Взе жилетката си и една чанта през рамо.
Излезе и се отправи към пътеката, отвеждаща я право в планината. „Моля те, бъди там.“ – надяваше се Йона. Очите й копнееха да го видят отново…
© Нина Чалъкова Все права защищены