Не било трудно да пукнеш. То не, че аз съм пуквал хиляди пъти, ама и на мен се случи.
Онзи ден пихме, пихме с комшията и той вика, с един такъв ехиден глас:
- Коле, от толкова пиене ще гиберясаме!
- Щем, друг път! - казвам му.
А то взе, че с мен точно това стана.
Прибрах се вкъщи и си легнах, а на сутринта ми едно зле, зле. Казвам на мойта:
- Я донеси една кана зелевица и стига си тракала тия пусти чинии!
А тя, проклетницата, още повече трака и нарежда ли, нарежда:
- Умори те таа пукницаа... Съсипа та, Колее... На човек не мязаш вечее...
Махнах с ръка и си мушнах главата под възглавницата, белким не чувам, ама не би. И тук направих грешката. Ама пустата му жена, тя беше виновна, мамка и!
Станах от леглото, облякох се надве-натри и право при комшията. У тях е поне спокойно. Неговата чума пукна лани, а децата му се пръснаха, като пилци из града. Миряса къщата, видя бял свят човекът. И пиенето му - пиене, и сънят му - сън!
Бутнах вратичката и право в стаята:
- Ставай, комшо, ставай, Мите, мамка ти зурлеста!
А оня само изгрухтя и се обърна от лявата на дясната си страна. Дръпнах одеялото и го хванах за яката на кирливата риза:
- Дигай си задника, пияна свиньо!
Митето премигна и се опули насреща ми. После вика:
- Кво ти става бе, не е ли раншко?
- Не е. - казвам - Мойта пак се разциври. Та сега ще слезнеш в мазата и ще донесеш от снощната пукница, за успокояване на нервите.
Митето се надигна и затътри към зимника, с каничка в ръце.
И като му ударихме едно пиене, нейсе. То ме довърши, ама мойта си беше виновна, мамка и!
Та сега, вече съм пътник. За оня свят. Ама то, не се извисяваш веднага, ами стоиш на два-три метра над измъченото си тяло и пет пари не даваш за суматохата, която си причинил.
Явно съм пукнал в кухничката, защото като се опомних, вече изнасяха телесните ми останки от нея и ги положиха в един ковчег на двора. Грозен, грозен, та се не трае!
Ей, винаги съм се присмивал на погребенията и най-вече на ковчезите на селския дърводелец Лако Торбето, ама сега, като видях моя, ми стана тъжно. А дърводелецът се издокарал в черен, смотан костюм и гледа гордо, демек, видиш ли какъв съм майстор. Че и си бърше сълзите, дето ги няма.
Мойта Мара кърши задник наляво-надясно и се чуди да циври ли, да се тръшка на умряло ли, що ли.
Цялата рода се събрала в очакване на духовата музика и трактора и повтаря:
- Млад си замина, бог да го прости! Добър човек беше!
Най-смешно ми стана, като видях Митето. Носът му още червен, очите и те, и току се навежда и ме целува по челото. И шепне:
- И аз съм за там, мамка му! Ама ти ме изпревари!
После се изправя, гледа тъжно, бърше с една омазана кърпа гуреливите си очи и опипва тридневната си брада.
Тъщата готви в кухничката и лее сълзи в супата. От лука ли, от мъка ли - никой не знае.
Толкова добри думи за мен през живота си не бях чувал, но ми било писано да пукна и чак тогава да разбера колко ме обичат хората!
Най-сетне тракторът и музиката пристигнаха и спряха пред портичката. Че като почна един рев, още докато ме товареха в платформата.
Изведнъж от един облак над мен се отдели малко, мъгляво облаче, цялото искрящо и бързо се приближи. Постепенно прие очертанията на позната фигура и когато спря до мен, видях дядо. Беше прозрачен, но иначе същият, какъвто го помнех. Погледна ме и каза:
- Е, сине, дойде и ти при нас!
- При кои, дядо?
- При нас, мъртвите. Не се плаши.
- Не се плаша, тъжно ми е от тая цигания долу!
- Там винаги е така, моето момче. Имаш цялата вечност пред себе си. Ще се убедиш сам.
Попът беше най-отпред. След него - духовата музика, свиреща някакъв погребален марш.
Зад музиката се влачеше тракторът, а в платформата му - ковчега с тялото ми, окичен с цветя, и около него бабичките-оплаквачки. После Мара, тъщата, роднините и накрая - познатите. Последен плетеше крака Митето и гледаше право в земята.
Процесията зави към гробището, а от портите занадничаха любопитни глави.
- Да вървим, синко. Чакат ни! - каза дядо и ме погали по главата.
- Нека погледам още.
- Както искаш, но няма да ти хареса.
- Нищо, дядо, нали цялата вечност е моя!
Той въздъхна и се съгласи. После полетяхме над шумното погребение.
Най-сетне стигнахме гробището и изпращачите спряха. Свалиха ме от трактора и ме понесоха към вътрешността. Оставиха ковчега до прясно изкопан гроб и всички се събраха около него. Поп Дамян, натъкмен за случая, започна опелото с мрънкащ глас.
- Е, харесва ли ти? - попита дядо.
- Не.
- Да тръгваме тогава!
- Нека свърши всичко. - помолих аз.
Всъщност, то свършваше. Въжетата спуснаха ковчега и разплаканото множество започна да хвърля бучки пръст в гроба, които дрънчаха студено. После заработиха лопатите и за пет минути оформиха прясна купчина пръст, увенчана с дървен кръст, на който пишеше - Кольо Петров Лалов.
Роднините си тръгнаха първи, след тях Мара и тъщата и накрая Митето, забил поглед в земята.
- Хайде, дядо, води ме.
- Отвори очи, синко!
После полетяхме към оня голям, бял облак, където ни чакаше цялата вечност.
И от любопитство, погледнах за последен път надолу към пустото гробище, само за да видя как едно махленско куче, вдигнало крак, препикаваше новия дървен кръст на гроба ми...
© Ивайло Цанов Все права защищены
Майстор си и на прозата, Иво!
Признах те!