Част Втора

Юли беше необичайно горещ. След 15 август времето стана по-приятно. Летните горещници бяха свършили.  На Женския пазар се появи кехлибарено грозде и огромни сливенски праскови. Градът започваше да се съживява. Отпускарите се завръщаха, загорели и обеднели. Лека полека задръстванията се увеличаваха. В трамваите  и автобусите миризмата на пот намаля. Първолаци, придружени от млади майки, започнаха да щъкат из книжарниците, за да са готови за първия учебен ден. Кафенетата около НДК се напълниха със загорели мъже и жени, които се надпреварваха да разказват за дните, прекарани на къмпинг „Арапя” или „Делфин”. Лятото винаги беше пълно с приключения.

        Емилия прекара двете седмици на планина с компанията от махалата. Отиде и една седмица на село при баба си, за да си почине от почивката.

        Когато се върна в София, майка ù побърза да съобщи новината. Бяха я търсили от болницата, където беше на стаж. Поръчали да отиде в „личен състав”. Не очакваше да се сетят за нея. Вярно, бяха ù направили предложение за работа, но навярно това беше моментно хрумване на Професора. След онзи ден не го видя повече, даже по коридорите не беше го срещала. И изведнъж да отиде в  „личен състав”. Навярно нещо свързано със стажа, който беше преминала в  болницата.

                Баща ù настояваше да си потърси работа, след като беше решила да не следва. Младо момиче да се шляе  цял ден по улиците и кафенетата с приятелки и приятели, не беше по неговия вкус.

В началото на септември отиде в болницата и каква беше изненадата ù, когато  ù връчиха куп формуляри, необходими за специализацията. Опита се да обясни, че не беше давала съгласието си, но кадровичката я посъветва, след като ги попълни, лично да ги занесе на Професора за подпис. Вече няколко пъти питал дали се е явила в болницата. Еми беше изумена и не знаеше как да реагира.  Все пак взе документите и се прибра  в къщи. Не каза нищо на родителите си. Затвори се в стаята си, мисли дълго. Попълни ги и реши да не ги дава в болницата. Нещо я спираше, но не можеше да разбере какво. А действително трябваше да започне работа. Нали затова беше учила и взела диплома. Хвърли всичко  на масата и излезе да подиша чист въздух. Из махалата нямаше никой, всички се бяха изпокрили. Валеше  ситен дъжд. Вървеше по старата улица, а дъждът мокреше лицето ù. Действаше освежително.  Когато стигна до пазара, зави по Жданов и влезе в кафенето, където работеше приятелката ù. Побъбриха за това-онова, но Еми не беше в настроение. Разговорът не вървеше. Приятелката ù усети и млъкна, като се мъчеше да разбере какво ставаше с Ема. Ема се прибра, каза, че я боли глава и си легна. Баща ù още не се беше прибрал.

        Професорът вдигна телефона и попита в „личен състав” дали имат новини от стажантката. Отговориха му, че е дошла и взела формулярите. Не беше казала кога ще ги донесе. Каза да я потърсят. Курсът за специализация започваше в понеделник, а днес беше четвъртък, имаше само 3 дни.  Беше рязък и не търпеше възражения. Познаваха го добре. Вече 18 години работеше тук. Тук беше станал доцент, а после и професор. Беше изключително вежлив с всички, и с болните, и с персонала. Рядко се усмихваше, беше много взискателен, строг  и човечен. Уважаваха го. Наричаха го „златният скалпел”, заради голямото му майсторство в хирургията. Имаше точна ръка и бърз ум.  Десетки пациенти дължаха живота си на него. Чудеха се как да му се отблагодарят. Носеха му какво ли не. Дамаджани с вино и ракия, цели агнета, пари и подаръци. Парите категорично отказваше, а останалото раздаваше на персонала. От болницата си тръгваше с ръце в джобовете, качваше се на малката си количка и се прибираше вкъщи, където го чакаха  съпругата му и любимото куче.

        Емилия подаде документите. Завърши с успех специализацията и започна  работа.  Съвсем скоро стана любимката на персонала в хирургията. Младите докторчета се надпреварваха да я ухажват, сестрите я обикнаха заради добрината ù, както и за готовността да помогне при нужда. Санитарките я обожаваха, защото не се считаше за нещо повече от тях. Когато имаха тържества, било на 8-ми март, било на 7-ми Април, Еми беше във вихъра на танца. Не пропускаше нито един, и никога не танцуваше два пъти с един и същи кавалер.

След такива тържества обикновено колегите продължаваха празненството или в някой нощен бар, или в дома на някой с терен. Еми тихичко се измъкваше и никога не участваше в тези купони, които понякога завършваха с по-интимни приключения. Това също правеше впечатление на персонала.

        На втората година от работата ù в хирургията, в клиниката постъпи млад хирург, който идваше след специализация по гръдна хирургия в парижка болница. Беше красив и елегантен млад лекар, с голямо самочувствие. Както младите лекарки, така и сестрите, се надпреварваха да му се харесат, защото бяха научили, че е ерген. Той не им обръщаше внимание и не сваляше очи от Ема. Но всичките му ходове бяха напразни. Ема не го удостояваше даже с поглед. Всички смятаха, че това е хитра тактика от нейна страна и следяха внимателно развитието на отношенията им. Бяха убедени, че нещо ще се случи. И бяха прави.

        Предстоеше сериозна хирургическа интервенция. Карцином на белия дроб. За оператор беше определен  специализиралия в Франция д-р Даскарев. Еми беше в операционната, за да подготви апаратурата, когато докторчето влезе, затвори вратата след себе си и директно награби Ема в прегръдките си. С техника на боксьор тя се измъкна от прегръдките му и по лицето му заплющяха канонада от плесници. Ако не беше съборил  „изкуствения бял дроб”, вероятно тайната щеше да остане в операционната. Но шумът от падащите апарати беше толкова силен, че екипът нахлу в залата, когато последните плесници още не бяха заглъхнали. Скандалът беше неизбежен. Операцията извърши резервният екип, а д-р Даскарев беше преместен в друга клиника. Две седмици след този инцидент той напусна болницата, а  на Еми присвоиха званието  „света вода ненапита”.

        Годината се беше изтърколила неусетно. Наближаваше Нова година. Всички бяха изпаднали в еуфория. Правеха се планове за посрещането ù, купуваха се подаръци, шиеха се или купуваха нови тоалети за новогодишната вечер. С всеки изминат ден напрежението растеше. А тази година Дядо Мраз беше яко разтърсил брадата си и градът беше зарит от сняг. Улици и тротоари бяха станали непроходими за пешеходци и автомобили. Градската управа, по традиция, не успяваше да почисти улиците. И тази година зимата ги беше „изненадала”. Като че ли снегът беше валял навръх Богородица. 

        Професорът беше затрупан от работа. Сякаш хората се бяха наговорили да не му дават  почивка. Спешни и тежки случаи изникваха ежедневно. Налагаше се да оперират и в събота. Нещо, което никога не се беше случвало. Беше неписан закон, събота и неделя никакви операции. Но смъртта не признаваше празници и почивни дни. Така че, борбата с нея беше ежедневна и много често несъобразена с плановете на хората. Така стана и този път.  На 31 декември към 15 часа на Витоша лавина беше затрупала група скиори. Спасителните операции   бяха разгърнати на широк фронт. Десетки екипи от цялата страна бяха мобилизирани, военни хеликоптери кръжаха над  затрупаните. Линейките с безумна скорост и виещи сирени докарваха най-тежко пострадалите в  болницата за спешна медицинска помощ. Екипите от хирурзи и ортопеди бяха повикани незабавно. Наложи се някои да бъдат извозени с хеликоптери  на „Гражданската защита” чак от провинцията, където щяха да хапнат от прясно закланото  прасе. Всички операционни бяха предоставени на екипите, които оперираха часове наред без почивка. Не разбраха кога си отиде старата година и дойде новата. Не чуха нито гърмежите, нито приветствието на държавния глава. Чуваха само жуженето на апаратурата, кратките команди на опериращия и стенанията на пострадалите. Работиха цяла нощ, спасиха десетки млади хора. Утрото чукаше по стъклата на прозорците, когато най-сетне свършиха. По челата стотици перли пот блестяха под светлината на прожекторите. Когато  се измиха и преоблякоха, наближаваше 11 часа. Беше 1-ви януари 1979 година. Валеше сняг. Екипът се беше събрал в кабинета на Професора. Старшата донесе чай, разля по чашите. Това щеше да бъде Новогодишната им наздравица. Умората и напрежението тежаха върху зачервените им от безсъние клепачи. Професорът стана, вдигна чашата с горещия чай. Искаше да  ги поздрави с настъпилата Нова година. Но едвам успя да каже „Благодаря ви, колеги, Честита Нова година”. Уморените му очи попаднаха върху Емилия и на лицето му за миг  се мярна нещо като усмивка.

        Свещеникът говореше за благодетелите на покойника. Неговите способности като хирург, неговата благотворителност спрямо църквата, както и човешките му качества. Всеотдайността му към семейството и високите му хуманни качества. Беше образцов съпруг и всеотдаен баща. Емилия наведе глава и от големите ù очи сълзите закапаха по черната пръст. Никой не  обръщаше внимание на тази непозната.

        Много пъти през тези дълги 28 години се бяха мъчили да си припомнят как се беше появило това чувство, което преобърна живота им. Нямаше отговор. Просто бяха почуствали едно необикновено влечение един към друг, едно дълбоко като пропаст чувство и му се бяха отдали. Любовта им беше тайна и дискретна. Духовната връзка господстваше над плътта. Ласките и нежните слова бяха рядкост и дълбоко законспирирани. Той не можеше да си позволи да опетни името ù, нито да причини болка на семейството си. Еми никога не би хвърлила  петно на безупречната му репутация. Любовта дава, но и задължава, си казваше тя и беше безкрайно щастлива. Чувствата които изпитваха, бяха твърде дълбоки, за да ги опошлят с неразумни постъпки. Родителите ù недоумяваха защо събота и неделя дъщеря им не излиза с приятелки, не се среща с млади момчета, които я търсеха непрекъснато. Между тях имаше и сериозни мъже с добро положение, които бяха готови да се оженят за дъщеря им. Еми не искаше и да чуе. Искала да следва медицина, да стане лекарка и чак тогава да мисли за семейство. Била твърде млада. Пред перспективата да имат дъщеря лекарка, родителите ù нямаха никакви аргументи. Обикновени занаятчии средна ръка, да имат дъщеря доктор беше нечувана гордост. Щеше да бъде единствена в целия род.

                Професорът се грижеше за Еми повече от баща. Напътстваше я, помагаше ù в работата, но никога не си позволи да я толерира. А и нямаше нужда. Сестра Петрова нямаше нужда от протекции. Беше станала перфекционист при изпълнението на задълженията си. Толкова беше компетентна, че понякога забравяха, че не е лекар, а само асистентка на анестезиолога. При отсъствие на специалист, често предлагаха да не се търси анестезиолог от другите клиники, а Емилия да бъде такъв. Но Професорът никога не се съгласяваше да бъде натоварена с такава отговорност и аргументът му беше един, но железен. „Тя е само сестра, много способна сестра, но не е лекар”. Естествено, никой не смяташе за нужно да му противоречи. Беше самата истина. Така той я пазеше. Гафове ставаха и при най-добрите лекари, но грешка на среден медицински кадър, изпълняващ функциите на лекар, би било край на кариерата ù, край на мечтите им да стане лекарка и да работят рамо до рамо като равни, каквито бяха в любовта. Емилия четеше всичко, което той ù даваше по въпросите на анестезиологията. Коментираха прочетеното, обясняваше ù по-сложните случаи. По-голямата част от разговорите им бяха на професионални теми. За отношенията си говореха много рядко. Той нищо не обещаваше, а Еми нищо не искаше. Обичаше го такъв, какъвто беше. Задоволяваше се с това, което ù даваше. Беше щастлива. Никога не беше допускала, че може да има такъв човек до себе си. Професорът не беше красавец, нито пък млад полов атлет. Не беше старец, а мъж в разцвета на силите си. Но беше по-възрастен от баща ù. Беше галантен кавалер, какъвто между младите не беше срещала. Винаги внимателен, забавен компаньон, интересен събеседник и нежен любовник. За да бъде с него, трябваше да жертва много. И го правеше, без това да ù тежи. Водеше почти отшелнически живот, сама с книгите, които той ù даваше. Рядко ходеше и на планина. Свиреше на китарата сама, като мислеше за него и си представяше как гали косите ù, докато слуша мелодиите, изплуващи изпод нежните и дълги пръсти. Той обожаваше ръцете ù, целуваше ги безспир, когато бяха заедно. Често казваше, че ще ги снима, сложи в рамка и закачи в кабинета си. Беше почти фетишизирал ръцете ù. 

        В нейно присъствие никога не говореше за семейството си. Тя знаеше от колегите, че съпругата му е лекарка в друга болница и имат дъщеря, студентка в Медицинския Университет. Тя никога не говореше за тях и никога не му задаваше въпроси, свързани със семейството му.

За разлика от нея, той често я упрекваше, че не излиза с млади хора, че няма близки приятели. В такива случаи тя се усмихваше и сменяше незабавно темата. Нямаше желание да му каже, че младите мъже не я привличаха. Бяха скучни, неинтересни и мислеха само едно, как да я вкарат в леглото си. Беше опитала веднъж, за да се освободи от примката, кoято се затягаше все повече и повече около шията ù. Примка, която си беше  надянала доброволно и която я правеше безумно щастлива. Този единствен опит я накара да разбере, че за нищо на света не би искала  някой  да  направи опит да я освободи. Имаше книга, озаглавена „Репортаж, писан с примка на шията”, а Еми ежедневно пишеше глави от своя роман, „Любов и щастие с примка на шията”.

        Професор  Симеонов беше в кабинета си и почиваше след поредната тежка операция. Пациентът имаше голям тумор в мозъка, макар и доброкачествен. Мястото беше трудно и изискваше максимална концентрация и сръчност. Всичко  беше минало с успех. Беше задрямал в креслото си, когато някой почука плахо на вратата и без да чака отговор, нахлу в кабинета. Беше Емилия, бледа и разтревожена. Сигурно беше нещо екстремално, иначе тя никога не си позволяваше такива посещения. Той вдигна очи, пълни с въпроси, но без следа от укор в тях. „Бременна съм”, каза тя и  изхвърча от кабинета. Професорът затвори очи и потъна в мислите си. Беше уморен. Не можеше даже да реагира на новината.