Реквием за една греховна любов

                           Глава пета

       През 2000 година празнуваха 65-ия рожден на Борис в Париж. Отново използваха едно негово служебно пътуване, за да посетят града, който първи беше приютил любовта им. За тях Париж беше символ, беше един вид люлка на чувството, което се беше появило преди 20 години и ги държеше в своите изящни окови. Цели двадесет години вървяха ръка за ръка и нищо не беше помрачавало безоблачното им щастие. Навярно звучи шаблонно, но моля  Читателят да ми прости,  не намирам друг израз, който толкова точно да изразява техните отношения. Двадесет години  Борис не отместваше погледа си от неговата Еми, а Емилия дишаше чрез любовта си към Борис. Двадесет години тя не го нарече с друго име, не използваше никакви умалителни, гальовни или съкратени имена. През тези дълги двадесет години, като пленници на греха, бяха имали само три трудни месеца, когато беше забременяла за първи и последен път.

        И този път отседнаха в два различни хотела на пет минути пеша един от друг. Той я посрещна на летището, взеха такси и отидоха в хотела, където  щеше да отседне Емилия. Зрението му беше отслабнало и от няколко години не шофираше, особено в чужбина. Вечерта потърсиха малкото италианско ресторантче, където бяха вечеряли при първото си пътуване, но не го намериха. Навярно вече не съществуваше. Вечеряха в друг уютен малък ресторант с нормандска кухня. Ядоха стриди, други морски плодове и риба на дървени въглища, която накара лигите им да потекат. Беше необикновен празник за небцето на гастроном като него.

        Емилия го наблюдаваше  с големите си очи, все още без очила, както винаги се възхищаваше на елегантността на движенията му, когато оперираше вкусната риба с ножа и  специалната вилица. Той действаше съсредоточен, като че ли оперираше мозъчен тумор. Емилия обичаше да го наблюдава и цялото ù същество излъчваше обожание, обич и любов към този човек, който беше посветил живота си на нея. Очите му, скрити зад дебелите стъкла,  виждаха все по-трудно, но излъчваха все същото дълбоко и  спокойно чувство, което с годините беше станало все по-дълбоко, все по-силно. Поляха рибните деликатеси и печената риба с  ябълково вино от Нормандия,  за десерт взеха печени ябълки с мед и орехи, фламбирани с калвадос. Имаха чувството, че са в Нормандия, в някоя стара  опушена моряшка кръчма около живописното заливче на град Онфлер, откъдето беше тръгнал преди векове Самуел де Шамплен, за да постави основите на Нова Франция, сегашната Провинция Квебек на Канада.

        Борис предложи да се приберат в хотела, за да може Еми да си почине, навярно беше изморена от пътуването. Но Еми пожела да отидат на Монмартър, да поседнат в бистрото на площада на художниците, чието име така и не успяваше да запомни. Поръчаха такси и  покрай  обляното  със светлини прочуто  кабаре „Мулен руж” и  през площад Пигал, се изкачиха на хълма, където блестеше със своята белота красивата църква „Сакре кьер”. Бистрото беше на мястото си, само собственикът беше друг, по-млад. Навярно синът беше поел работата на баща си, както той преди много години бе сторил същото от своя. Донесоха им традиционната каничка червено вино, плато с хапки за мезе, а музиката сега осигуряваше дебелана леличка с хармониката си. Репертоарът беше почти същият, само изпълнителката беше друга. Това място им действаше страшно успокоително. Тук светът не съществуваше, нямаше терористи и Ал Кайда, нямаше акции и борси, които потъваха и причиняваха световни икономически кризи. Тук времето беше спряло, старият стенен часовник с махало отдавна не отмерваше отминалото време.

        Музикантката свиреше френски валсове и шансони. Балади, възпяващи благородни дами и  техните смели рицари. Възпяваха бедното парижко момиче, пленило сърцето на прекрасния принц. Дали в живота принцовете се заглеждаха в бедните момичета? Съществуваше ли Пепеляшка? Или в света господстваха лошите и жестоки доведени сестри. Трудно беше да се каже.

        Посветиха цял един ден на квартал „Дефанс”, където се любуваха на супер модерната архитектура на възродения квартал. Посетиха гроба на Мина в гробището  Бийанкур.  На входа на гробището ги посрещна един от уредниците и  когато казаха годеница на български поет,  служителят като залп издекламира алеята, парцела, реда и гроба на музата на великия Яворов. Явно гробът беше посещаван много често и служителите знаеха наизуст местонахождението му. Поклонници на поета явно не пропускаха да се поклонят на гроба на „въздушно нежното” момиче, което беше пленило Яворов със своите „две хубави очи”.

        Престоите  в Париж винаги им се струваха прекалено кратки, макар че винаги оставаха по една седмица.

        Два дни преди отпътуването си вече тъгуваха за раздялата с града на Айфеловата кула. Макар че той не беше същият отпреди 20 години, те го обичаха като символ на греховната любов, която ги  беше свързала „докато смъртта ги раздели”. Естествено, те не бяха давали тази  клетва  пред свещеник, просто  я носеха в сърцата си, без никой да го изисква от тях.

        Емилия замина в неделя сутринта, а Борис щеше да лети в понеделник рано сутринта, тъй като в неделя вечер беше заключителният банкет на участниците в конгреса на медиците.

        Самолетът кацна точно в 12, 30 по разписание. Емилия мина бързо през граничния контрол, митницата и   взе такси, за да се прибере у дома. Раздялата винаги я подтискаше и натъжаваше. Прибирането в празния апартамент беше кошмарно. По пътя мислеше на коя от приятелките си да се обади, та поне първата вечер да не бъде сама. Те не бяха много, така че изборът беше лесен. Естествено, пак щеше да се обади на Диана, която с нетърпение очакваше завръщането на Еми. Никой не знаеше за връзката ù с Борис, естествено се досещаха, че има някаква връзка, която не може да се афишира официално. Защо, също се досещаха. Единствено не знаеха кой е мъжът. Никой не можеше даже да допусне, че това е този възрастен, суховат  на вид учен, който трудно се усмихваше и нямаше нищо от чара на Казанова или Дон Жуан.

        Емилия се беше  отдала на мислите си и се усмихваше на невероятната изненада, която щяха да изпитат приятелките ù, ако знаеха кой е мъжът до нея.

Колата беше подминала Окръжна болница, когато се чу адски трясък, нещо огромно  падна върху таксито и го смачка като пита. Емилия чу само трясъка.

        Когато се събуди в интензивното отделение на Университетската болница, вече беше сряда. В стаята беше тъмно, тънка струйка светлина едва  се процеждаше през бинтовете, с които беше превързана главата ù. Чуваше се само бръмченето на апаратурата. В стаята нямаше никого. Опита се да вдигне ръка и да потърси звънец, но остра болка я накара да не мърда ръката си. Опита да раздвижи краката си. При най-малкото движение изпита такава пронизваща болка, сякаш режеха тялото ù с електрически трион. Установи, че мозъкът ù работи. Все пак не беше мъртва. Зачака появяването на  някой, който да ù обясни какво се беше случило, къде беше и какво беше състоянието ù. Помъчи се да си спомни, но никакъв резултат. Единствено се сети, че излетяха от Париж. Самолетна катастрофа? Не, не можеше да е това. Би била мъртва. Напрегна се и пред очите ù изникна усмихнатият  служител на „паспортен контрол”, който се беше пошегувал с безбройните печати в паспорта ù. Значи беше в София. Снопът светлина изчезна внезапно, пред очите ù падна черна завеса. Мозъкът спря да работи, а тя потъваше все по- надълбоко и по надълбоко. Щом чувстваше, че потъва, значи беше жива. Това беше последното, което мина през заспалия ù мозък.

        В неделя вечерта самолетът на Борис кацна с един час закъснение. Дъщеря му го чакаше и се беше притеснила за закъснението. Когато го видя да излиза от зоната на пристигащите, се затича да го прегърне и целуне по бузите. Борис се огледа, сякаш търсеше някого. „Мама не дойде, имат спешни случаи в болницата. Може и да не се прибере тази нощ”, каза Риана. Борис попита какво беше станало, но дъщеря му не знаеше повече от това, което беше казала.

        Когато  в понеделник сутринта отиде в болницата, беше изненадан, че Емилия не беше дошла на работа. Този ден нямаха операции и нямаше как да попита за нея. Цял ден очакваше тя да му звънне, но никой не се обади. Борис беше спокоен човек, но познаваше дългогодишната си приятелка, тя винаги намираше начин да му съобщи къде е. Нейното мълчание беше много странно. В Париж се бяха разделили в прекрасно настроение, раздялата им щеше да трае броени  часове. В понеделник и двамата щяха да бъдат на работа и щяха да се видят, макар и от далече. Това не ги притесняваше, бяха свикнали на такъв вид общуване през изминалите 20 години.

        Късно след обяд се прибра, преоблече се и седна в хола да прочете днешните вестници. За да не си отвлича вниманието от задълженията  в болницата, вестниците преглеждаше и четеше след като се прибереше вкъщи. Така беше от много години. Днес направи същото. На втора страница имаше кратко съобщение за инцидент  с кулокран, който в неделя  паднал върху платното на Цариградско шосе и  буквално смачкал един автобус, идващ от квартал „Младост” и едно такси, движещо се успоредно с него. Имаше загинали и доста ранени, някои от които се бореха за живота си. Нещо прещракна в главата му и сърцето му се сви. Емилия не можеше да бъде в рейса, но  в  таксито  беше възможно. Часът на инцидента и приблизителния час на нейното пристигане бяха близки. Пострадалите били откарани в Университетската болница, пишеше журналистът. Там работеше съпругата  му. Нали тя не се прибра в неделя вечер заради спешни случаи, спомни си Борис и сърцето му се сви на възел. Ами ако...? Не искаше и да мисли за най-лошото, но все пак пишеше ЗАГИНАЛИ, което означаваше не само един. Мозъкът му работеше като компютър. Да звъни в болницата, преди да му дадат сведения, задължително щяха да попитат каква връзка има с жертвите или пострадалите. Не можеше да каже името си. Познаваха го. Да отиде на място беше още по-невъзможно. Не можеше и да накара някой да се обади вместо него. Никой не знаеше за техните отношения и биха се учудили за интереса му към пострадалите от инцидента. Такива неща ставаха всеки ден. Още по учудващо би било, защото съпругата му работеше в тази болница. Какво по-лесно от това да поиска информация от нея. Беше в задънена улица. Проклинаше се, че никога не беше споделил щастието си с някого от малкото близки приятели, които имаше. Дискретността не му позволяваше, но сега неизвестността го подлудяваше. Ходеше из хола като луд, качи се на втория етаж, слезе долу в механата, не можеше да си намери място, нито пък решение на въпроса. Накрая реши да рискува, обади се в Университетската болница и поиска да го свържат с  доктор Симеонова. Била в операция. Представи се и попита колко жертви има при инцидента с крана, били двама мъже и едно дете на 9 години. Отпусна се, благодари и бавно постави слушалката на мястото ù. Ако е била в таксито,  беше жива. Стана, наля си малко  уиски, правеше го изключително рядко. Беше лют враг на алкохола. Изпи го на един дъх и наля още малко. Седна в креслото до студената камина и се загледа в картината над нея. Беше  затворил очи и благодареше на Господ, че е жива. Може би въобще не беше пострадала, но даже, за зла участ,  да е била тя пътникът в таксито, беше жива. Оставаше да се моли животът ù да не бъде в опасност.

        Канеше се да вечеря, когато вратата се отвори и съпругата му влезе. Той отиде да я посрещне. Беше бледа като платно и изглеждаше уморена и изтощена до краен предел. Готвеше се да я попита нещо, но тя вдигна ръка, не искаше да говори. Отиде в  спалнята, съблече дрехите, в  които беше прекарала повече от 48 часа, облече хавлиения пеньоар и влезе в банята.  Борис нетърпеливо чакаше информация. Искаше му се да зададе хиляди въпроси и да чуе час по-скоро отговорите. Всяка минута му се струваше ден, идваше му да влезе в банята и още там да получи отговорите, но не можеше да го направи и това го убиваше. Търпение, трябваше да чака. Минутите се нижеха едва-едва, сякаш времето беше спряло, както в парижкото бистро, където с Еми пиеха рубиненото  вино и слушаха баладите за рицарите на Кръглата маса.

        Когато съпругата му излезе от банята и влезе в спалнята, Борис реши, че скоро ще чуе подробностите около инцидента. Почака пет минути, леко почука и влезе в спалнята на съпругата си. Тя спеше непробудно.

        Борис остана пред открехнатата врата, погледа спящата и бавно се насочи към антрето. Облече се, тихо отвори вратата, излезе и все така тихо я затвори след себе си. Краката и мислите му го носеха към Университетската болница.