Колкото и да ми се иска да ти кажа всичко това, просто не мога. Не мога да застана срещу теб и да започна да те обвинявам, защото все ми се струва, че преминаваш през достатъчно и без да те тормозя. Не мога да ти кажа всичко, което ми тежи от известно време натам, защото най-вероятно ще се разплача, а не искам да ме виждаш как плача. Никога не си ставал свидетел на нещо такова, никога не съм те карала да носиш моето бреме, и не искам да започвам сега.

 Затова казвам това, което трябва да изрека пред теб, на други хора; хора, които няма да разберат, но които ще чуят/прочетат; хора, които няма да направят нещата по-добри, но ще ме накарат да се почувствам изслушана само по числото на посещенията вдясно...

 Нали знаеш как понякога гледаш от прозореца на колата и ти се струва, че стоиш на едно място, а светът прелита около теб? Или как, когато гледаш филм и нещата станат напечени, започваш да подсказваш на главния герой, макар да си наясно, че няма да промениш действието?

 Ето така се чувствам сега. Променяш се, отдалечаваме се, граденото с години се разпада, а аз седя и гледам през прозореца, гледам как нещата се объркват и не мога да направя нищо, за да ги променя… Дори не знам дали съм в ролята на главния герой или на стоящото пред телевизора развълнувано дете, предполагам, че бих могла да мина и за двете – някой ми подсказва какво да правя, но аз не мога да го чуя, а дори и да успея, някой друг е написал сценария и аз нямам право на избор, не мога да променя нещата… а в същото време самата аз виждам решението, което трябва да взема, но не мога да го направя…

 Помниш ли колко по-просто беше всичко, когато бяхме деца? Когато нямаше драма, хиляди заплетени любовни истории, алкохол, лъжи, слухове… Когато всичко, което имаше значение, бяха игрите, смехът и приятелството?

 Помниш ли как веднъж ми каза „Ти си единствената, която винаги е била до мен, и ти благодаря за това”? Е, аз още съм готова да бъда до теб, още съм готова да бъда всичко, от което имаш нужда. Но ти се промени – или те промениха, родителите ти, приятелката ти, животът. Може би и аз съм различна, знам ли. Може би вината е и моя; а може би не е ничия, може би просто светът е устроен така,  че всяко нещо свършва рано или късно и трябва просто да го преодолееш, да продължиш напред… но мисълта ме плаши.

 Помниш ли, когато за пръв път спомена, че ще се местиш? Помниш ли какво ти казах тогава – „Не мога да си представя какво ще е тук без теб”. Е, сега вече мога – минават седмици, преди изобщо да те видя и дни между телефонните ни разговори… Но това не значи, че самата идея не ми се струва страшна – идеята да си толкова далече, да си извън града, да те няма…

 Бях свикнала с мисълта, че винаги ще си на едно обаждане разстояние. Че каквото и да става, през каквото и да минавам, винаги мога да ти звънна и ти ще бъдеш до мен, както и аз до теб. Минаха години, преди да се превърнем в приятелите, които бяхме до неотдавна. И това приятелство значеше много за мен, беше страшно важно, беше голяма част от това, което съм. Достатъчно странно беше, когато се премести в другата част на града, но не изглеждаше толкова зле – просто щяхме да се виждаме за по-кратко, но не чак толкова рядко… После постепенно започнахме да се отдалечаваме – отначало минаваха по един-два дни между вижданията ни, после се увеличиха до четири-пет, после до седмица, до две… И сега се получава така, че през последния месец съм те видяла веднъж, един-единствен път, и то за толкова време, колкото ни отне да хапнем по една баничка в закусвалнята срещу блока ти…

 Някой някога беше казал: „Приятелството е като бисер в морето – щастлив е този, който го намери, но още по-щастлив е този, който го запази.” Е, аз бях късметлийка да намеря този бисер и в продължение на години да имам човек, който винаги да е до мен в нужда… но предполагам, че късметът ме е изоставил и съм загубила скъпоценната перла, и сега има празнина там, където някога стоеше тя.

 Бих искала да си мисля, че отдалечаването ни е заради приятелката ти, заради моя приятел, заради училището, заради преместването ти, заради лошото време, заради някаква карма… Но мога сама да оборя всяко едно от тези предположения: нито тя ти е първата приятелка, нито той ми е първият приятел и това никога не е заставало между нас, момичетата в живота ти и момчетата в моя идват и си отиват, но ти винаги си бил най-добрият ми приятел, те никога не са променяли това; училищното време ни позволява да се виждаме преди и след часовете, стига да искаме; преместването ти не ни пречеше да бъдем същите до преди няколко месеца; лошото време не е кой знае каква спънка в апартаментите ни и в кафенетата; а в кармата просто не вярвам…

 Така че остава единственото логично решение на загадката защо се отдалечихме – заради нас самите. Ти се променяш, аз се променям, целият ни свят се променя, а единственото, което можем да направим, е да стоим в колата и да гледаме през прозореца как граденото с години приятелство прелита покрай нас и остава далеч назад.

 Или можем да хванем волана, да обърнем колата и да се върнем при него, да отворим вратите и прозорците, за да му позволим да влезе – цялото, сигурна съм, че ще се сместим – и после да продължим напред, защото имаме твърде много цели и мечти, за да оставаме на едно място. Но да продължим напред като приятелите, които винаги сме били.

 Изборът е наш.