Колкото и да ми се иска да ти кажа всичко това, просто не мога. Не мога да застана срещу теб и да започна да те обвинявам, защото все ми се струва, че преминаваш през достатъчно и без да те тормозя. Не мога да ти кажа всичко, което ми тежи от известно време натам, защото най-вероятно ще се разплача, а не искам да ме виждаш как плача. Никога не си ставал свидетел на нещо такова, никога не съм те карала да носиш моето бреме, и не искам да започвам сега.
Затова казвам това, което трябва да изрека пред теб, на други хора; хора, които няма да разберат, но които ще чуят/прочетат; хора, които няма да направят нещата по-добри, но ще ме накарат да се почувствам изслушана само по числото на посещенията вдясно...
Нали знаеш как понякога гледаш от прозореца на колата и ти се струва, че стоиш на едно място, а светът прелита около теб? Или как, когато гледаш филм и нещата станат напечени, започваш да подсказваш на главния герой, макар да си наясно, че няма да промениш действието?
Ето така се чувства ...