Младата жена седеше край болничното легло и сърцето й се свиваше от мъка. Детето спеше, но всеки миг, който си отиваше вземаше частица от животът му. Все още не можеха да намерят донор за костен мозък. Всички близки бяха дали кръв, но никой не отговаряше на изискванията. Оставаше само един.
Но този един… Как да го потърси? Как да му каже? Минаха пет години от както си тръгна без да се обади…внезапно…без обяснение…без истината…
------------
Сабина завърши архитектура и получи предложение да работи в малък окръжен град. Не се поколеба. Трябваше да набере опит. Строителният комбинат беше известен и в него работеха хора с опит. Прикрепиха я в екип с един млад, но вече доказал своите възможности архитект. Беше сериозен, отдаден на професията си, умен и интелигентен мъж. Женен с малко дете. Сработеха се много добре. И двамата бяха работохолици и изпипваха всеки даден им проект до съвършенство. Понякога осъмваха за да предадат на време задълженията си.
- Знаеш ли Събина, с теб прекарвам повече време от колкото със съпругата си и те познавам по добре отколкото познавам нея.
Малко смутен призна Андрей.
Разсмя се тя. Замълча за малко,погледна го и допълни:
Спогледаха се и продължиха работата си. Този разговор, обаче отвори една врата, която по късно ги заведе в непозволено поле.
Минаха месеци. Края на годината приближаваше. Обикновено спираха работа за седмица. Андрей щеше да е със семейството си, а тя не беше решила какво да прави. В града имаше малка компания,но те бяха по двойки. Предложиха й да бъде с тях, но нямаше да се чувства удобно. Бяха я запознали с млади мъже, но Сабина не прие никого. Не смееше да признае даже на себе си, но всеки нов мъж сравняваше с Андрей. Разбираше, че върви по път без изход, но не можеше да се бори със себе си. Не, не. И през ум не й минаваше да му даде да разбере състоянието си. Не! Това нямаше да направи. Родителите й заминаваха в чужбина. Поканиха я, но и с тях не се съгласи да отиде. Ресторанта в който се хранеше щеше да работи в Новогодишната нощ. Щеше да има програма. Ще ги попита дали има свободен куверт. Да. Така ще е . Реши тя
Сутринта стана рано и отвори гардероба. Беше си купила нова рокля,обувки и чанта за вечерта на Новата година, но реши да ги облече за тази сутринна среща. Облече се, гримира се и остана доволна от образа си. Беше нетърпелива. Сърцето й биеше бързо, сякаш щеше да отива на първата си любовна среща. Осъзна състоянието си и това още повече я притесни. Седна да се успокои малко, но това не даде очакваният резултат. Замисли се дали да не отива. Но, не. Не можеше да го стори. Погледна часовника. Времето напредваше. Облече палтото, внимателно сложи шапката и ръкавиците и тръгна. Офисът не беше далеч и реши да отиде пеш.
Когато отвори вратата беше изненадана от красотата на кабинета. Андрей го беше украсил с малка елха, гирлянди, цветя. Масата на която работеха беше покрита с червена покривка и отрупана с дребни сладки. Бутилка шампанско и две чаши стояха и ги чакаха.Беше прекрасно.
Тя посегна да си свали палтото, но той мигновено се притече и го пое от рамене те, забавяйки ръцете си. Този жест я смути.
Тя седна на дивана, а Андрей се настани на табуретката до масата. Отвори шампанското, наля чашите, погледна я и заговори:
Андрей замълча и Събина се възползва от тази пауза:
- Андрей, моля те не продължавай.
Пийнаха. Андрей стана, отвори чекмеджето на бюрото си и извади един пакет.
Той подаде пакета.
- Благодаря Андрей.
Тя отвори кутията. Беше сребърна гривна. Изключително красива.
- О, благодаря, Андрей. Прекрасна е.
Беше възхитена и без да се замисля се устреми да го целуне по бузата, но той се извърна и тя попадна на устните му, които я изгориха с топлината си.
Последваха два шеметни часа, които преобърнаха животът й.
На следващият ден напусна града. Първият работен ден се обади на директора и успя да уговори напускането си нормално, без усложнения. След седмица летеше за Лион, където й бяха уредили работен договор. След два месеца разбра, че е бременна.
------------------------------
Синът й лежеше тежко болен и трябваше най после да се обади на баща му.
Настана мълчание, но тя чуваше дишането му. Пот изби по челото й. Можеше да затвори телефона
Пролетта вече е господарка. Слънцето весело грее в този неделен ден.Един баща с малкият си син вдига хвърчило,което лекият вятър развява. Петгодишното момченце щастливо пляска с ръце и се смее. Младата майка ги наблюдава с препълнено от радост сърце.
А някъде много далеч едно момиченце с тъжни очи пита майка си:
- Маме, татко кога ще се обади?
© Слава Костадинова Все права защищены