РЕСТИТУЦИЯ

     Миг ли, два ли, докато усетя, какво иззвъня, телефон или звънец, и тя връхлетя.  Подвижна купчина от кости и кожа. Зачудих се как се държи и очаквах да се строполи, но по пода изтрака нещо като бастунче и едновременно с тоя звук започна една тирада от думи, от които в началото почти нищо не разбирах. Тя говореше бързо, звуците се промушваха между двата зъба и всичко, което излизаше от устата ù, се сливаше в едно, като че не излизаха думи, а беше пусната чешма и водата шуртеше безспир. Напираше крачка след крачка към мен, и аз отстъпвах назад, като опипвах какво има зад мен, да не се блъсна в нещо и просна на пода.  Спря до дивана, метна тояжката на масичката и се отпусна да седне. Нещо изскърца и първото, което си помислих е, че си строши кокалите, чак след това загрях, че изскърца диванът и тоя път ми мина друга щура мисъл. Отиде си диванът, с тия кокали тя ще го продере. Дано не мърда много.

     И всичко това стана на фона на една неспирно шуртяща чешма. Не спря ни за миг да говори. Започнах смътно да различавам отделни думи и постепенно да ги свързвам. Тя добавяше все нови и нови и все така смразяващо бързо. По някое време, водата в чешмата ли секна, бабата ли се умори, но темпото явно се забави и вече започнах да долавям смисъл в брътвежа. Ако се опитам накратичко да го преведа, той беше приблизително следният:

     ... та тук, с ръка посочваше нанякъде ù се падало и имала правото да си получи земя. Наследство от баща ù, от дядо ù и не знам още от кого си. Не била много, ама пък на хубаво место. Почти на центъра и както ми обяснява по-подробно, разбирам, че не почти, ами кажи-речи съвсем център. Като описваше нещата, бабата намали темпото и подробно, като счетоводител, кога прави годишен отчет, описваше парче по парче, къща по къща, етаж по етаж, магазин по магазин. Тя сочеше най-хубавите места в центъра на града. Само от наем на магазините под някои от сградите нямаше да може да си преброи парите.

     И чак сега се загледах в бабата. На дивана, в ъгъла се беше свил един вързоп, увит в евтина, поизбеляла басма, с цветове, които вече не се различаваха. Сливаха се в някакво монохромно сиво, по-скоро черно. Отгоре на вързопа стоеше едно изсивяло кълбо и това кълбо, от което се бяха спуснали две непокорни влакна, зееха две ями. Отдръпнах се назад. Тая жена нямаше очи. Зееха две дупки. Мънички, воднисто зеленикави. Клепачите странно се бяха обърнали навън и открили целите очи. Бялото и зениците им се бяха слели. Наведох се малко. Имаше нещо като зеници, но те бяха като глава на карфичка. Мънички, почти безцветни и ако не играеха в тях по една черна точица, определено ще кажеш, че няма зеници.

     Чешмата внезапно секна. Вързопът се размърда и след малко се обади.

     - Уморих се. Пусти години!

     - Колко са? – викам аз.

     - Тая година ще направя осемдесет и шест.

    Мозъкът ми щрака като автомат. Шест от тия години тя е ходила по мъките.  Обикаляла е от инстанция на инстанция, отпращали са я с усмивка и са я пращали за зелен хайвер. Шест години тя е сънувала имотите си и е живяла с надеждата, че най-после и тя ще си ги върне. И като че ли отгатна мислите ми. Продължи да говори, но тоя път бавно и уморено да ми разказва къде, колко пъти и при кого е ходила. Слушам и нали съм си плеснат в устата, а да се изтърва и да кажа.

     - Само при Аллаха не си ходила.

     Пак, като че отгатна мислите ми, та продължи.

     - Само при Господ не съм ходила. Ама както върви и при него ще отида.

     - Ти, - викам ù един ден, - нямаш ли при теб млади хора, че те да обикалят. Ти едва скрибуцаш.

     Завъртя главата си към мен, замълча за дълго и когато вече не очаквах отговор, съвсем тихичко промълви.

    - Нямам си никого. Самичка съм от петдесет и две години. Всички си отидоха.  Пак замълча и после дълго и със съвсем отпаднал глас заразказва за онова, което се вика човешки живот.

     Баща ù бил богат човек. След войната му взели всичко. И имоти, и пари. И него взели. Натикали го в лагер и от там не излязъл. По онова време тя била минала младите години. Работа за нея не се намирала. После станала шивачка. После, чак след петдесет и шеста, успяла да стане даскалица. В едно забутано село, в едно от ония училища, дето изпращали деца, които никой не искал. Нямало учители, та опрели и до нея. Не сколасала да се ожени.

     След два-три месеца чиновническата машина затрака, омагьосаният кръг започна да се размотава и бабата започна да получава документ след документ.

     - Ти, - викам ù, - с това, което си върна, си най-богатият човек в района.

    Времето си вървеше, а за мое най-голямо учудване бабата не предприемаше нищо по отношение на имотите. Ни продаде нещо, нито дори под наем даде друго.  Ходеше да си ги наглежда. Обикаляше ги един по един, влизала в запустелите стаи и пак от време на време идваше при мен.

     - Ти пак ли само с пенсийката живееш?

     - Че за какво ми е друго?

      - Защо не дадеш поне под наем някое помещение?

     Изгледа ме дълго и от устата и се отрони.

    - Не си ги върнах да ги дам на други. Те са мои.

   - На кого ще ги оставиш? Нали си сама. Толкова имоти ще ти създават само грижи и ядове.

    - Мои са. Петдесет години не смеех да се доближа до тях. Гледах ги само отдалече. Живеех с една учителска заплата, а после с една пенсийка, дето само за хляб и кисело мляко не стига.

    Помълча малко и продължи.

    - Не живях, а гледах другите как живеят.

    - Ами после?

  - Няма после! Сега. Не ми трябват ни имоти, ни пари. Стига ми това, че си ги върнах, от тия, дето ни ограбиха. Стига ми, че няма да преглъщам сълзи и спомени.

    Замълча. Диванът прискърца. Дочувам:

   - За какво са ми пари? За какво са ми имоти? На оня свят ли ще ги нося? Искам да оставя тия имоти за децата. Ония, моите, дето ги учех, дето никой не ги искаше, дето не знаеха ни от кого, ни защо са родени. Нали цял живот съм ги учила. Животът ми мина с тях. Друго освен тях си нямах. Искам, а пък не знам как да го направя. Трябва да ме научиш.

    Докато умувахме, докато се блъскахме с процедури, бабата напусна тоя свят.

    Имотите се върнаха пак там, откъдето си ги беше върнала. Нямаше наследници.

  След година започнаха да ги разпродават. Изкупиха ги на безценица наследниците на ония, дето преди петдесет и две години ги бяха конфискували.