1
Инспектор Колев четеше и убиваше всъщност свободното си време. И тъй, като основно се занимаваше с подобен тип престъпления, с ирония си помисли, за пореден път, че никога и никъде не можеше да избяга от работата си. Въпреки, че убиването на времето с поезия по същество си беше едно доста нежно такова...
А и над друго разсъждаваше в момента. Просто не можеше да си обясни, как една посредствена поетеса, и то на 27 години вече, изведнъж, само в рамките на няма и 6 месеца, се превърна в звезда от първа величина. А това бе загадка която колкото и пъти да гонеше от своя мозък, толкова повече и повече се връщаше в него. Успокоението, че същия въпрос си задаваха и много други хора, които разбираха наистина от поезия, въобще не му помагаше в случая...
- Пак ли четеш глупости - прекъсна усамотението му леко подигравателен глас и той, още преди да вдигне главата си от лаптопа, с досада помисли, че би трябвало по-добре да скрие тази си страст. А после, отново с ирония, си каза, че това бе трудна работа, когато отвсякъде бе заобиколен от хора, на които разплитането на загадки и ребуси бе професия. А страстта му към поезията бе толкова силна, че все в даден момент, щеше да заинтригува някой негов колега, какво ли толкова крие... То, всъщност, точно и така го разкриха... А сега въпросният изобличител стовари огромните си задни части до него - Кольо, да ти кажа, брат, и аз рекох да ставам поет. Даже вече и съм, та сега ще ти изрецитирам нещо :
Секретарката на шефа
знае да му прави кефа,
а аз завиждам и се крия
зает с поредната чикия...
- Дебел, що не си завреш химикала в задника? И без това от там го вадиш...
- Ааа, Колич, не така, не така. То, ние, поетите - и тук тлъстото лице на иначе добродушния инспектор Томов се разтресе от смях - Извинявай, брат, ама знайш, че нема как да не те ебавам. И добре, че знам, как пердашиш мадамите, че иначе и на друга тема мога да те подкача...
- Да ти го набутам в дебелия задник...
- Ха, знаех си - разтанцува се вече неудържимо шкембето на другия - Ама бива ли така, бре? Я първо ми кажи некое стихче, че па после - намигването, едновременно шеговито, но и палаво, бе това, което преля чашата.
- Майната ти - изръмжа Колев, след което затвори със замах лаптопа, като изправяше в същото време близо двуметровото си тяло. И без това му се отяде и реши да се скрие зад бюрото, където на всичкото отгоре го очакваше и папката на един стар случай, папка, на която предстоеше явно скоро да заеме мястото си, сред неразкритите престъпления от други случаи...
2
Погледът му за пореден път се плъзна по лицето на жертвата. Тялото на 62 годишната жена бе открито преди 9 месеца, в начална фаза на разложение, със стърчащ нож от сърдечната област, насред кухнята й. И оттам, нищо ново по случая...
Тя бе абсолютна самотница, отдавна погребала всичките си роднини и прекарала живота си сред книгите. Буквално. 40 години стаж в библиотека?
Инспектор Колев с тъга си помисли, колко ли дни, като малък, бе прекарал в селската такава. Имената на безчет заглавия и автори, като сюрреалистична картина преминаха пред погледа му, но той бързо се отърси от нея.
И отново се зачете из показанията на хората, не малка част от които, бе взел и сам. Както обикновено отново си зададе въпроса, къде бяха тетрадките... Та нали толкова много от тях с умиление си спомняха за това, колко кротка е била женицата, как на всекиго е подавала ръка, и... как непрекъснато е писала и писала. Но никой не можеше да каже какво. Така и не откриха човек, който да е успял да погледне в някоя нейна тетрадка...
И отново, също по навик, той се загледа в снимките от местоположението, но най вече в онези, запечатали шестте празни рафта, които беззъбо се усмихваха насред огромната семейна библиотека, заела цяла една стена. А около тях нямаше и едно празно място - та нали на него сам, когато бе там, макар и съвсем не на място, му се прииска цялото това богатство от поезия, да е негово...
После въздъхна с отчаяние и затвори папката. Знаеше, че днес няма да го направи, но в някой от близките дни, щеше да я вземе в ръката си, и да я занесе в огромния следствен архив. Където щеше да си и остане, покривайки се полека с прашинките на минаващото време...
3
Красив е град Пловдив! За пореден път крачейки по улиците му, си помисли инспекторът. Усмихвайки се сам на себе си, влезе в кварталното магазинче и си взе дежурните 3 бири, както и кутия Кент. После с широка крачка се запъти към своя дом.
По време на бъркането на яйцата, бързата вечеря, на която се бе спрял, с неудоволствие си спомни за бъзиците на Дебелия. Тъпо копеле си беше той, но ето, оказа се достатъчно ловък, че да разкрие малката му тайна, а освен това имаше и голяма уста...
Вечерята така и остана недокосната, а той пиеше вече третата си бира и се ядосваше, че не взе поне още две. И без това идваха почивните дни, нямаше да е проблем и десет да изпиеше...
Погледна с омраза към телефона и се усмихна иронично. И трите му мацки бяха заети тази вечер, но... Единствената му любов го очакваше..
Протягайки огромното си тяло, инспектор Колев се пльосна на дивана и отвори за кой ли път лаптопа. Нямаше кой знае какво за четене, докато не съгледа заглавието:
"Библиотеката и аз"
Очите му машинално се спряха на името на автора и той кликна за да прочете.
Времето-страници около мен се пилее,
годините нижат се, сън в библиотека.
Сама съм отново, но в мене живее
въпрос изначален: Какво е човекът?
Затворена мъдрост в кориците чака
от пръстите ми, топлина да попие.
Отварям ги. Блясва лъч в мрака,
но него дали го виждаме ние?...
Коя съм аз? Какво търся? Май единствено съм
жена, затворена в една библиотека,
а дали истината не е нейде отвън
на въпроса ми вечен, какво е човекът?...
4
Пръстът му бавно докосна псевдонима на авторката (Koteto ot Plovdiv), докато в същото време една мисъл си пробиваше път:
"Много небесни тела светят само с отразената светлина на истинските звезди..."
16.09.2019.
Георги Каменов
© Георги Каменов Все права защищены
Шефке, случва се :"