РОЕНЕ

          В края на салкъмовата гора, на полянката, се намираше дядо Христовият пчелин. До него пък, на припек, се ширеше лозето. Там старецът беше направил малка виличка. Още като погледнеше, човек разбираше, че грижовна ръка пипа наоколо. Кошерите офор­мяха дълги прави редици, филизите на младите фиданки бяха облаго­родени, а пътечките наоколо – застлани с камъни. Под синора, в сянката на старата липа, измежду камъните, извираше вода през стомане­на тръбичка. Тънка струйка бълбукаше в циментеното корито и изтичаше надолу към дерето. По пътечката към изворчето се зададе тромавата, леко прегърбена фигура на стареца. Изпод козирката на омазания каскет гледаха добродушни очи. Христо Узуна спря до извора и подложи дамаджаната под струйката. Водата закъркори в стъклото. Като се напълни и натежа в ръката му, се отдръпна, отпи от нея, допълни и тръгна обратно по пътечката. На връщане приклекна до фиданката в края на лозето и погледна присадения калем.

     – Хванал се е! – усмихна се старецът и продължи.

     Друга грижа имаше сега той – очакваше да се роят пчелите. Няколко дни се въртя около кошерите, виждаше изхвърлените майки, неспособните работници и търтеи. Като разбра, че им идва време, приготви тръвните. Узунът остави дамаджаната и седна на прага на виличката. В този момент едно голямо кълбо пчели подскочи, бръм­чейки във въздуха. Старецът веднага откъсна стръкчета маточина и натърка с нея тръвната отвътре. Смачканата трева замириса на хубавo. Той набучи тръвната на приготвената върлина, вдигна я  високо и тръгна след пчелите.

          – Мат, мат, мат! Хайде, милички! – подканваше ги дядото.         

          Упоена от аромата на маточината, майката въведе новото семейство в новия дом. Старецът тръгна внимателно към определеното място. Когато нагласи тръвната, въздъхна облекчено и се отправи към къщичката. Седна на прага и се замисли. „То, пчелите ще наг­лася аз, ще наредя новите тръвни, после и кошерите ще сложа – техните семейства ще уредя, ами с моето ново семейство как да се оправя!?    Пчелите слушат, пък внукът и синът, не.”

     Внук му Христо се завърна от Варна да живее при него. Искаше да изкара бързо повече пари. Взе да храни свине, но като се сблъска с трудностите, се отказа. А харчеше много – като баща си. Лев не можеше да задържи в джоба си. Старият Узун беше пестелив и се дразнеше, като гледаше как харчат с лека ръка всичките си пари. Щом не му провървя със свинете, Ицата се захвана да работи като шофьор. Но скоро му взеха книжката заради употреба на алкохол. Имаше друга – стана тракторист.

             Още като дойде в селото, една от стаите, с изход към улицата, превърна в механа. Над стълбището увисна стар фенер, чиято светлина мамеше любителите на чашката. По стените се поя­виха сентенции и девизи, прободени от стрелата на Амур. Гърмеше сред веселбата стереоуредбата, а песните и шумните наздравици тревожеха тишината до зори. Тези вакханалии не престанаха, дори когато младежът се ожени за Маргарита – учителка в детската гра­дина. Още по-шумни и весели станаха.  Старецът, свик­нал на тишина и спокойствие, се възмущаваше от всичко това. Сам той беше веселяк, обичаше гуляите и вечеринките, но до крайности не стигаше.

           Сватбата направиха във Варна. Пищното празненство по­гълна всичките спестени пари на младоженката. Това стана причина да се скарат с родителите й. Старият Узун също не оправдаваше това безразборно харчене и рече кротко на внука си:

          - Както си я подкарал, до никъде няма да стигнеш. А вече си женен – деца ще ти се родят. Помисли си.

         - Стига сте се месили в живота ми! Само да поучавате ви бива. Акъл не ща, пари ми дай! – сопна се Ицата и трясна вратата след ceбe си.

          - Няма да допусна да се провалиш – измърмори старецът след него и слезе в обущарската си работилничка да работи, за да се успокои.

          Ядосаше ли се, отиваше да кърпи обувки или на пчелина. Тишината и природата го ободряваха – там мислеше по-трезво. Понякога преспиваше в къщичката по два, три дни.  Баба Куна познаваше характера му и не се сърдеше. „Ще му мине" – казваше си тя.

     Следващата сутрин Узунът опита пак да поговори с внука, но се скараха. В резултат на това младият мъж реши да излезе на квартира. Още същия ден изнесоха багажа. Баба Кука се обърка, караше мъжа си да предприеме нещо, да ги моли да не го правят, но той  отказа. Поведе я на лозето. Две нощи преспаха там. Успокояваше жена си дядо Христо, а сам се тревожеше и не можеше да си намери място от мъка. Само тишината и красотата на природата му даваха сили  до понесе този позор.

            Втори рояк с шум излетя от кошерите. Насочи се към горичката. Гласът на стареца се понесе след него:

          - Мат, мат, мат! Хайде, дядовите!

         Скоро и другата тръвна легна на мястото си. Узунът седна отново на прага, стри тютюн в почернялата лула и запуши. Ръцете му миришеха на маточина. Сблъскаха се двете миризми – добрата и пощата. Реши да види коя ще победи. Този път като че лошата надви. "А казват, че доброто побеждавало. Побеждава то, ама не винаги. Aко все то побеждаваше, земята щеше да е рай – поклати глава старецът. – Ако сме им пречили с нещо – разбирам, но не сме. Щом ние сме били причина, трябваше като се махнаха, всичко да се оправи, пък то... Не ме послуша дебелата му глава. Взеха му книжката и за тракторист. Сега да го видя какво ще пра­ви. И правилно са постъпили хората! Не стига, че пие и управлява, ами на всичко отгоре машината била неизправна. Че кара ли се нощно време без светлини?! Ще направи някоя беля, в затвора ще го тикнат. Дано сега му дойде акълът   в главата. Нека товари и разтоварва камионите, нека хамалува. Пък се сърди, че Маргарита мърморела! Как да не мърмори, като за нищо не го бива? За нищо!" – ядосваше се старецът.

     Изправи се и тръгна към кошерите. Спря до тях, заслу­шан в жуженето на пчелите. Едни влизаха с натежали крачка да за­реждат питите, други излитаха. "Колко са сговорни! - чудеше се Узунът. – Ако хората са като тях, цена няма да имат!" Погледът му се плъзна по няколко убити и изхвърлени от кошерите пчели – неспособните да работят. „Жесток, но справедлив закон – поклати глава той. – Колко просто е при тях всичко. Който не може, убиват го, хвърлят го вън и толкова! При нас, хората, всичко е много по-друго, по-сложно. Ние можем и трябва да си помагаме!" Изведнъж си спомни за Ицата. "Ами какво да правя аз с внука си? Щом не послуша мене, съдбата му ще решат "пчелите".

     Отговорил си на този въпрос, премина до другия край на пчелина. Седна под цъфналия глог. Изтегна се на младата трева, зашумоля тя под тялото му. Замириса на зеленина, на младост и на здраве. Над главата му висеше облак благоуханен бял цвят, а над него с още по-силна белота плуваше а синевата на небето пухкав облак. Тревата стихна и в ушите му долетя жуженето на пчелите, които неуморно се завираха в камбанките на цветчетата да смучат нектар. За пръв път от много време насам, душата му се отпусна и той заспа дълбоко, изтегнат в младата зеленина на тревата.