Романтичен мъж и лайкучка

   Ганка беше единствената мома в забутано Пернишко село край границата със Сърбия. Сама мома, ама хубава като за двайсет, така се тупаше в гърдите баща ù бай Радой, мъж мустакат и въобще надарен откъм косми по цялото тяло. Вечно чорлав, с мазен от носене каскет, с избелели панталони, които благоверната му Станка кърпеше най-надлежно с бод зад игла. Дупките маскираше с фестон бод, така че да изглежда естетически издържано. Стил и финес по селски, казваше тя и сочеше майсторлъка си на Ганка с думите: „Глей  к,ви ги върша, та кога се ожениш, да кърпиш гащите на мъжо си, да ме не срамиш, че не съм те научила на нищо!” После късаше със зъби конеца, отдалечаваше закърпеното за последен оглед на качеството и  търчеше по работа. Защото на село много работа, която Ганка попиваше усърдно и къташе в дебрите на мозъка си за бъдеща дейност в лелеяния от нея мъжов дом. Нали все някога ще се омъжи, въздишаше тя и мечтаеше за романтичен съпруг, който ще ù сплита косите, ще я чеше нежно по гърба, ще ù чисти осила и ще ù шушне в ухото колко е чевръста и добродетелна. После се попипваше по налятата снага и установяваше, че вече ù е крайно време някой да я окърши така, както го правят по филмите в телевизора. Това, дето го даваха, за нея беше някакъв приказен живот! Откъде тук такива големи къщи? Е, вярно, беше ходила до Трън, до Брезник и почти десет пъти до Перник! Леле, какъв град само! Тролеи, коли и народ, ама народ! Заболя я главата! Баща ù рече и до София да прескочат, ама като си помисли, че там е още по-бъкано с хора, Ганка го отложи за по-следващ път. Та в Перник имаше и много момчетии, не като на село. Свободните мъже там бяха от групата на вдовците, а те по правило надвишаваха шестдесет години, затова Ганка мечтаеше за романтичен мъж от градските среди, макар че те изобщо не се вясваха по техните села.

    Затова момата го удари на размисъл – като как ще се сдобие с такъв, да я окърши, да обере девствеността й, да я напълни с деца. Направата на последното споменато за нея беше такъв срам, че само при мисълта да отвори кълки пред „чужд”, я покриваше с червенина. Ех, ако беше в града, досега да си е намерила някакъв, не някакъв, а романтичен! Цветя, лимонада в леглото, вода да й донесе, кравите да напасе вместо нея… Мечти… Обаче съществуващият за сега избор беше из селата, а там момците също бяха изчезнала стока. Ганка беше направо уникален екземпляр, запазила чест, достойнство, девственост и мечти за романтика в живота! Може и да не е красавец, мислеше си тя, ама цветя да ми бере. Особено лайкучка! Любимото й! Хем за чай става, хем се намира, па и красиво, нежно, а как мирише!!! Като споменахме за екстрите на лайкучката, да не забравим и тези на момата от забутаното Пернишко село.   Както вече отбелязахме, Ганка имаше здрави кълки, почти като диреци. И снагата й беше здрава, носеше на работа. А ако се напънеше, можеше и теле да вдигне. Гърдите й също бяха забележителни. Без силикон, за който тя и не подозираше, че може да пълни бозките на артистките от киното. Чуваше по нещо, ама къде време да се задълбочава в тънкостите и ремонтите на красавиците. Пък и много работа на село, няма кога да виси пред телевизора, който хващаше няколко програми, но не наблягаха на подробностите за световните хубавици. Затова на Ганка хич не й пукаше, че и килограмите й бяха множко. Е, направо си беше дебеличка. Но някак си набита, здрава,  нищо не висеше по нея!  Освен това мъжът, който щеше да грабне невинното й сърце, нали щеше да е романтичен, няма да гледа дребните пропуски във фигурата й. То пък ако е четиридесет кила и не може да вдигне две ведра с помия за прасето, каква жена ще е? Така си мислеше хубавата Ганка от забутаното Пернишко село, въздишаше сладострастно, мрежеше очи и си представяше романтичния мъж, който със сигурност ще дойде на кон по прашния път от съседното село…

     В същото време в Перник един ерген също въздишаше. По своята ненамерена любов, миражната Дулцинея или Беатриче, която щеше да му дари невинността си, любовта и всички нежни въздишки, които душата й е стаявала в нощите на самота. И на мечти по него… Няма начин някоя да не мечтае за такъв нежен, романтичен и естетически избаран мъж! Слаб като тръстика, но пък длъгнест, синеок, но голобрад. Че що му е брада, мислеше той и трупаше доводи в полза на неокосмената част на човечеството. Да не съм маймуна, пък! С това завършваха размислите му относно космалъците и отново се захласваше в приказната непозната любима. Този въздишащ и много романтичен мъж се казваше Ленин. Моля ви се, такова революционно име, украсяващо вождът на световната пролетарска революция, който беше издавал заповеди за погром над световната буржоазия, да краси нежното тяло на наш Ленин! Ама дядо му, виден пернишки комунист, закърмен с тези идеи при следването си в Москва, и поради тази причина впоследствие издигнат за директор на голям Пернишки комбинат, беше отсякъл: „Ленин!” Баща му тогава примигал, примигал, па като знаел, че волята на баща му е калена в толкова битки и неволи, решил да не се възпротивява. Така първородният внук понесъл на крехките си плещи славното име на Ленин. Всичко хубаво до онзи момент, в който дошла демокрацията. А в това смутно време да носиш името на вожда на пролетарската революция било направо уличаващо, съсипващо и лишаващо от каквато й да е кариера екземпляр, кръстен с това име. Тогава Ленин, който нямал 18 години, набързо преценил новосъздалата се обстановка и незабавно отпрашил към общината, където рекъл на съответния фактор: „Ти баща, ти майка, махни от името ми едно Н и вместо Ленин, да стана един прост Лени.” Онзи фактор не бил чудовище, пък и също имал деца, влязъл в положението на кахърния младеж и нали бил бивш член на БКП, нещо трепнало в душата му, червената струна дръннала в сърцето му и без всякакви преговори рекъл, че обещава. И така Ленин се простил с революционното си име и станал прост Лени.

    По документ! Нямало вече да го подпитват защо Ленин, а не Сталин, къде ти е Крупская и вярна ли е мълвата за нея и Дзерджински, защо ти се разпадна държавата, ама ти не си ли в Кремъл и прочие идиотски въпроси, на които той нямаше как да отговори.

    Лени много си мечтаеше за непорочната девица, която щеше да легне на рамото му, да гледат звездното небе, да се галят по ръцете и раменете, да се любят всеотдайно и взаимно. Ама къде, къде да я намери? Перничанки са хубавици, ама къде ти девици? За софиянки да не говорим! Там да търси момиче беше все едно да полети в Космоса.  Дори в малките градове едва ли щеше да намери около двадесетгодишна девственица. Тогава в главата му щукна мисълта да се прошета из селата. Все някъде ще има някоя позастояла мома, може и да не е първа хубост или младост, ама все пак, ще е само негова, непознала чужда мъжка ласка и дъх, за първи път на него ще дари драгоценното си нещо, кътано дълги години в дебрите между краката си. Затова, когато Пешо, приятел от техникума, го покани да се разходят до село, на Лени му трепна сърцето. Като че предчувстваше, как там някъде, в онова забутано село край границата със Сърбия, ще види жената на мечтите си, мокрите си сънища и всички ония тинтири-минтири, които си мислят мечтаещите и романтични мъже.

    Така Лени, придружен от Пешо, се озова във въпросното село, където живееше и Ганка. И където се срещнаха. То, не че е голяма философия в село, където живеят двадесет човека да не се чуе всичко и да не се види всичко. Още щом Опела на Пешо избръмча през мястото, помпозно наричано център заради малко по-широкото пространство на улицата, Ганка наостри уши. Иде някой, рече си и веднага през ума и мина мисълта за романтичния мъж. То се знае, че на кон няма да дойде, разсъждаваше трескаво тя, с кола ще е, ами я да взема да се преоблека официално. Бързо хвърли работната престилка, приглади с плюнка веждите си, червоса устните с червило Арома, после облече тесен клин втора употреба, дарен й от братовчедката от Брезник, надяна и блузка с презрамки, също дарение от братовчедката и се зафръцка към площада. Там видя колата. И Пешо. А до него, непознат мъж. Като за нея. Дано е ергенче, божкеее, простена на ум тя и скришом направи кръстен знак, белким дядо Боже от небето види  и й помогне. Тук, без да намесваме религията и вярата, се оказа, че дядо Боже бил добър и вижда всичко, защото забелязал тоя знак и направил така, че Лени да отправи взор към момата. Отправил го и … занемял. Такава девица, такова мощно тяло, такива буйни коси, такава гръд! Всичко било изобилно и много по-добро от съществото, предизвикващо мокрите му сънища. И като в някаква приказка, те се запътили един към друг и само благоприличието, от което била изтъкана нашата мома попречило да се хвърлят един на друг и още там да проверят дали тя е девицата и дали той е романтичния мъж, който ще отнеме най-драгоценното й. Подробностите по ухажването ще пропуснем, защото те не били продължителни и не поради липса на желание или романтична изобретателност от страна на Лени. Просто двамата решили набързо да свият семейно гнездо и да заживеят в големия Перник, където Лени имал самостоятелен апартамент край Струма.

    Минаха няколко години. Лени все си беше Лени. Само че стана още по-тънък, ако въобще нещо може да изтънее по тоя жив скелет, прекрасно служещ за нагледен материал по анатомия. Носеше на Ганка лайкучка, набрана край пътищата, шепнеше й туй-онуй за любовта и прочие гальовности, ама Ганка нещо взела за зацикля. Като първо, Ганка се превърна в Габриела. Ганка й идело селяндурско. И все се сещала за песента „Изкарай Гано говеда”, а това веднага и напомняло за нерадостния живот, когато търчала след тези животни… После в спомените и нахлували кокошки, прасета, кучета и котараци… Сено, слама, вършинак, копане на картофи и всякакви селскостопански дейности, които изприщвали ръцете й. Днес те бяха бели и с лакирани нокти. С маникюр! Вече не приемаше и лайкучка. Стига бе, Лени, сконфузваше го тя, че вземи, та купи орхидеи или рози, някоя кала или гербер! Мене живота ми омръзна край тая лайкучка!

    Преобразуването на Ганка в Габриела продължи и в други измерения. Стана постоянна посетителка на градския парк, където завърза познанства с тамошното женско общество, бутащо колички или търчащо след вече проходилите отрочета. Попиваше култура, маниери и обноски, преценяваше коя как е, какъв мъж води и прочие такива подробности, които съчетани със селската й пресметливост я доведоха и до по-отбрани познанства. Така Габриела взе да се присламчва и към пиещите кафе или спиртни напитки местни творци в Арт-кафето. Не че имаше някаква полза, ама все си е по-друго да имаш всякакви познати, сечеше акъла й в разни посоки и не преставаше да променя възгледите си в естетическо, икономическо и дори политическо ниво. Знаеше кога да критикува Бойко Борисов и кога Сергей Станишев. И пред кого! Въобще се изучи по всички параграфи. Записа се и на фитнес. Стегна мускулатурата, извая снага оная ми ти Ганка и вече стана само Габи. За лайкучка изобщо не споменаваше. Не полягаше блажено и върху спаружените раменца на слаботелесния Лени. Във фитнеса какви ги имаше! Аполоновци, атлети от всякакъв калибър и за всякакъв ръст и вкус. Габи въртеше педалите, пръхтеше над уредите и небрежно откриваше циците пред всеки, който имаше пиетет към изобилна гръд. Подскачаха ония ми ти цицки, та мъжете ставаха разногледи.

    Габи водеше светски живот, наблягаше и спортния такъв във фитнеса и почти не й оставаше време за Лени, който продължаваше да въздиша по оная девица Ганка от забутаното пернишко село край границата със Сърбия. Понякога гледаше лайкучката и аха да откъсне, но се сещаше, че Габи предпочита орхидеи, гербери и всякакви други парникови цветя. Очакваше я да полегнат на спалнята, да му замирише на сено и на мляко… Вместо това тя се стоварваше уморена на креслото и почваше да разправя колко било досадно във фитнеса, ама на, ходела там да не го срами с изобилни телеса. Да бил и той ходел там, мускули малко да направи. Като че имаше време от работа над компютъра! Нали трябва да печели за всичкото това? Фитнеса, масажи, дрехи, специалните й храни… Доказване на романтика чрез скъпи дрешки и козметики. Каква ти лайкучка, какъв ти синчец или полски макове!!!

    Лени беше тъжен. Какво ти? Лени беше със съсухрена душа. Все си представяше оная налята селска мома, която макар и стегната в не по мярка клин, изглеждаше като видение. Русите й коси се стелеха на раменете, гръдта й щеше да се пръсне от вълнение, а как ухаеше? Мляко, земя, билки… е и малко пот, ама то ще да е било от бързането. Тази жена обичаше, въпреки несъвършенствата по фигурата й! Тази Ганка беше останала в забутаното Пернишко село до границата със Сърбия и на нейно място се беше настанила пресметлива, искаща и недоволна Габриела или Габи. А Лени си беше все същия романтик. Той беше човекът в семейството, който тайно си поплакваше в самотните вечери, защото Габи го удари и на безконечни занимания, които оправдаваше с неотложни срещи в дамски клуб. Лени дълбоко се съмняваше, че има такъв, защото там би трябвало да си разменят рецепти за торти или да диплят клюките, а не да дегустират разни напитки. Така си мислеше той, нежната романтична и непокварена душа… Беше му тъжно и самотно.  И пак си поплакваше.

    В една такава вечер или по-скоро нощ, Габи се прибра с огромен букет червени рози. Очите й светеха от нещо, което Лени отдаде на алкохол или на добри спортни постижения във фитнеса. Напоследък много се застояваше там, като обясняваше, че иска да извае коремните мускули, бедрата и бицепсите по съвършен начин. Така казваше и Лени вярваше. Тя го гледаше с големите си сини очища, а как да не вярваш на такива очи? И той вярваше! Донесе Габи букет, искреше от нещо си и му каза:

    - Лени, я да си поговорим малко.

    Лени се зарадва. Сигурно ще сподели, че е заченала. И носи букет да го зарадва. Не че имаше кой знае какви възможности да осъществява дейност по зачеването, ама знае ли се…

    - Да поговорим, любов моя, лайкучка на сърцето ми…

    - Айде стига с лайкучката! Виждаш, че идвам с петдесет рози! Петдесет! И не съм си ги купила аз.

    По-нататък Габи му наби пироните откъм страна на интелектуално развитие. Видиш ли, почна тя, аз от забутано село до границата дойдох, ама виж каква метаморфоза претърпях! Лени чак се почуди откъде знае думата, ама зяпна отново в устата й.

    - Та, аз от село дойдох и се развих, – продължи Ганка-Габриела-Габи. – На разходки ходех, в общество влизах, с хора се опознавах, разни спортисти, творци, политици. Култура и интелигентност набирах, знания всякакви. А ти? – попита тя риторично, защото отговорът беше ясен. Лени трябваше да работи, за да може Габи да бере безпрепятствено вече споменатите от нея неща.

    - Ти, Лени, на работа и вкъщи! – сряза го тя. – А аз не мога така. Уж си градско чедо, уж дядо ти бивш фактор, ама фактор! Ти каква полза имаше от това? Да беше приватизирал нещо дядо ти, баща ти или ти? Ни-що! Абсолютно! Баща ти още се бъхти в комбината, а ти все над компютъра! А хората не правят така! Обаче откъде да го знаеш, като мислиш, че светът е в лайкучките, синчеца и прясно издоеното мляко? Не е! Е, не е!

    Габи вече не говореше, а назидаваше укорително срамежливо приседналия на спалнята изсушен мъж. Краката му стърчаха смешно от слиповете, главата му беше ниско сведена между раменете и по всичко личеше, че се чувства виновен.

    -  Ама… - погледна я той

    -  Няма ама, няма мама, само с романтика не се живее…

    - Нали ти търсеше романтичен, лайкучка да ти носи, лимонада в леглото…

    - Стига с тая лимонада! На село не носеха друго, затова ти казах за лимонадата. Живота не е в лимонадата, а в уискито, мелбите, гурмето… но… да не ти изброявам изисканото меню по ресторантите. И без това не ходиш там, където според теб има сбирщина от глупаци. Може, ама имат пипе за далаверата. Политици  ходят там, разни управници и всякакъв народ, който дори не е чул думата романтика, обаче знае да живее!

Затова, Лени, мисля да те напусна. Господин Вангелов, виден бизнесмен, е луд по мен и се пренасям при него! Розите той ми подари.

    Лени не знаеше какво да каже. Вангелов беше набор на баща му, но в онези смутни преходно-демократични времена беше направил една приватизация и сега тънеше в охолство. Габи щеше да е поредната му „съпруга”.  Няма как да не го знае…

    Ганка-Габриела-Габи събираше партакешите си в една чанта, погледа ги, па ги хвърли на пода. Вангелов щеше да й поднови гардероба с дрехи от Париж, така й беше обещал… Както и други неща, между които нямаше помен от синя метличина и полски мак, от лайкучка и дъх на прясно окосена трева…

    Ганка си беше отишла безвъзвратно. Лени остана, с романтиката и със спомена за онези малки букетчета от лайкучка, на които едрата селска мома с чиста душа се радваше от сърце. Защо ли, защо беше толкова романтичен…

Латинка МИНКОВА