2 мая 2010 г., 11:35

Розата 

  Проза » Фантастика и фэнтези
979 0 3
4 мин за четене
Трябваше да върви. Просто да продължава да върви. Не можеше да спре. Спреше ли - това означаваше сигурна смърт. Трябваше да се махне оттук. Колкото се може по-бързо и на всяка цена. Но тялото му трудно го слушаше. Умората натежаваше. А имаше още толкова много път. Времето се разваляше. Слънчевите лъчи много трудно разкъсваха плътната оловна облачна мантия и наоколо бе притъмняло. Всичко като че ли бе замряло - единственият звук бе шумоленето на острия, хладен вятър. И звукът от стъпките му. Краката му затъваха до глезените в студ, а снегът продължаваше да вали. Противен мръсносив сняг. Колко време му оставаше?! Колко време, дори и да се измъкнеше, щеше да му даде този сняг?! Какъв смисъл имаше да бърза и да се мъчи?! Едва ли инстинктът за самосъхранение вече имаше някакво значение… Но не! Винаги имаше смисъл! Винаги имаше надежда! Щеше да успее! Трябваше да продължава. Само още малко и щеше да се махне оттук. Ще намери по-добро място. Може би все още има такива места. Където не вали мр ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Адриан Банчев Все права защищены

Предложения
: ??:??