Тя не беше с всичкият си, а аз влюбен в нея.
И как ли не, та дори дрипите в крак на клошарската модна тенденция й стояха така както еротичното бельо на модел от лъскава страница. Пясъчно руса, а кожата й ми се струваше прозрачна и под нея няма органи, а снежен пейзаж в миг когато лъчите фино са обагрили белият непонят. Приличаше на агел, не на човек, това разбира се ме дразнеше, но не можех да си призная и че ме привлича. Недъга само допълваше въздействието. Виждал бях и преди това малоумници, а в последствие видях още повече и какви ли не, но нейното лице притежаваше дълбока изразителност и излъчваща интелигентност. Почти не говореше, странеше от света и почти не излизаше от двора на съборетината с която живееше с майка си която беше по-откачена и от нея. Имах чувството, че освен двете в колибата им живеят прасета или горски същества с неизяснен произход. Така нещастно бе напукана и килната, че нарушаваше физическите закони, че някак си издържаше и под натоварването на слънчевите лъчи, а това, че не рухваше и при дъждовете ми се струваше абсурд. Но градината с розите беше нещо различно. Розите са красиви, царици на цветята са, но в нейните имаше някаква магия, те бяха богини и сигурно й отговаряха защото докато тя се грижеше за тях я забелязвах как им й говори. Явно нямаше нищо освен розите. Тъпо беше, но нямаше нищо освен тях. Дали това бе препитанието на двете болни жени така и не разбрах.
Дълго, дълго събирах кураж докато най-накрая направих това което исках. Поканих я на среща. Не бях сигурен дали ще ме разбере, ако ме разбере няма ли да започне да капе пяна от устата й или да избяга куткудякайки, но тя просто ми отговори:
-Ти си по-малък.
-Есента ставам на седемнадесет, но ти ако имаш предвид някой плешив чичко с лимузина ще отложа срещата си с някоя година.
Покри с ръка усмивката си досущ като дете. Не знаех, че умее да говори при това не пелтечеше и не си плюнчеше.
-Добре! Къде ще ме заведеш?
-Ще облечеш тези неща нали?-подадох й сака. Бях свил дрехите от сестра ми. –Ще импровизираме. Ще видя, но сега се облечи.
Пак се усмихна като възпитаничка на детска градина като видя парцалите в сака. Нищо особено, просто прилични, но за какви ли ги смяташе тя. И това не разбрах. Появи се след по-малко от десет минути и нито успях да преглътна лекото възклицание, нито в първият момент да позная дрехите, на сестра ми седяха различно, това бяха дрехи за същество от друга планета, от планетата на любовните фантазии и то излизаше сега с мен. Боях се даже да я хвана за ръка. Тогава тя ме хвана и забравих, че е луда. После кино. После купон, държеше се като всички останали, малко по-мълчалива и по-отнесена, но не и ненормарлна, ако някой я познаваше от преди това сто процента не я позна и мъжката половина много, много ми завиждаше. Изпратих я до дома. Целунахме се пред вратата и съборетината я погълна. Излезохме и на другият и на по-другият ден. Излизахме месец и стигахме само до целувки и малко по-дръзки опипвания докато една вечер тя не се опита да ме отблъсне, а аз я бях повалил в тревата в парка. Опитваше се да пищи, но тъй притисках устните й със своите, че не можеше да издаде звук. Постепено съпротивата й отслабна, стори ми се, че умря и се отдръпнах, но тя просто лежеше като препарирана. Ядосах й се.
-Обичам те. Не мога да те изнасиля.
Не ми отговори.
-На седемнадесет съм и до този момент…-не успях да го кажа, но тя изглежда нямаше и да разбере защото беше откачена.
-Хайде ставай!
Разплака се. Продължихме мълчаливо към дома й.
-Ти ми харесваш…-смотолеви по пътя-….но…
-Моля те!-троснато я прекъснах, а тя продължи тихичко да циври.
Побърках се от яд. Идеше ми да излеза от кожата си. Омекнах малко когато откъсна една роза и ми я подаде. Като ли скъса част от себе си. Този път не се целунахме, нито си уговорихме среща.
Докато се отдалечавах пак ме овладя беса. Хвърлих ядосано розата и я стъпчих:
-Какво! Какво! Какво искаш! Що за фантазии имаш! Кого очакваш! Такъв съм, реален! Истински!
Още малко и щях да се разплача. Изкрещях няколко пъти с все сила и сигурно съм разплакал няколко бебета в квартала и сепнал някой заспал старец. После влезнах в една квартална кръчма, напих се с алкохолиците, а когато излезах идеята ми беше назряла. Майка беше купила една вишня. От няколко дни все се канеше да я засади, но отлагаше. Стори ми се много, много възбуждащо да посадя едно дърво в градината на непорочната красавица.
“Ще ти засядя в градината дръвчето. Не ми пука желаеш ли или не.”
Преди да го направя пих още. Нямаше смисъл да накъсвам розите, но го направих.
“Е, тя пък сигурно ще изтръгне дръвчето ми!”
Не го направи. Виждах я да седи сред разплените рози и да съзерцава дръвчето. Не съумях да се приближа. Гледах я както тя гледаше дръвчето. Без да я разбирам. Така беше и на следващият и следващият ден. Реших повече да не се разстроивам. Не трябваше да го правя, но нищо вече не можех да променя. Хубаво гадже беше, но не за мен. Не трябваше да го наранявам. Времето течеше. Вече живеех далече. Бях добър съпруг и щастлив баща, но веднъж докато гостувах на нашите кой знае защо се сетих за моята странна любов. Отидох да я видя и не се приближих повече от последният път. Бяха минали пет години, рози нямаше, а тя състарена невероятно стоеше пак както някога и се взираше в порасналата вече вишня. Дни наред не можах да мигна, а нашите не разбраха защо бързам да си тръгна. Излъгах ги, че служебни ангажименти са ме принудили да прекъсна отпуската си.
Изтекоха още десет години до онази сутрин в която разбрах, че се е обесила на вишнята.
Не посмях да занеса на гроба й роза.