Спомням си розовия надпис, под който се запознахме. Беше есен. Стоях под него, а ти мина и ми каза, че имам красиви очи. Гледах как листата падат и се бях натъжила. Ти се спря до мен и ми се усмихна. Било, защото щели да дойдат новите листа, щяла да дойде пролетта и всичко да започне наново, по-красиво. Усмихнах ти се.
   Всеки от нас продължи пътя, по който беше тръгнал. Аз вървях по алеята и  мислех за теб. Пред очите ми изплуваха думите ти. Прибирайки се вкъщи гледах листата да падат (всяка вечер ми се случваше),  но този път не се натъжих. Знаех, че ще дойдат новите, по-красиви. Мислех, че си само един непознат, който ме заговори и сигурно щях да те забравя до другата сутрин. Но не бях. Тази сутрин беше по-особена. Събудих се с желание за нов живот. Имах сили да направя всичко. Не знаех откъде е всичко това. Но следобеда разбрах още много. Пак се видяхме под розовия надпис. Ти ми се усмихна. Аз на теб също. Имаше най-красивата усмивка, която бях виждала. Бяхме двама непознати, които са се познавали цял живот. Седяхме на една от масите и с часове говорехме и се смеехме. Трябваше да се прибирам, но не ми се тръгваше. Най-накрая станахме и поехме на някъде. Вървяхме заедно. Живеехме на близо.
Влязох в дома си и не можех да спра да се смея. Всичко ми изглеждаше започнало отначало. Пролетно. Дълго време не можех да заспя. Мислех си за часовете, прекарани заедно.
Цялата есен се мина така. Срещахме се под розовия надпис, говорехме и се смеехме с часове. Дойде пролетта. И както ти ми каза всичко започна отначало. Отначало започна и моят живот. Една вечер те сънувах. А на сутринта като се събудих казах:
   - Обичам те!
   До следобеда вече бях забравила. Отидох под розовия надпис. Постоях малко и си тръгнах. Няколко дни отивах до там, стоях няколко минути и си тръгвах. Веднъж отидох и те чаках там. Влязох вътре, защото заваля. Гледах как капките падат и се сетих за онази есен, когато всичко започна наново. Загледах се как падат капките и заплаках. Никой не ми каза, че ще спре. Никой не ми се усмихна.
   Започнах да ходя там всеки ден. Чаках те и си тръгвах. Когато вървях, си повтарях обичам те. Отново беше есен. Застанах под розовия надпис и чаках. Гледах листата как падат и плачех. Тръгнах си по същия път, по който вървях с теб. Минах покрай къщата ти. Светеше прозорец. Видях те. Прегръщаше я. Целуваше я. Отидох на отсрещната улица. Седнах до оградата и загледах към прозореца. След минута-две лампата изгасна. Стоях там и гледах с часове към стаята ти.
   Прибрах се и пак те сънувах. На сутринта плачех. Този път не ми мина нито до след обяд, нито до вечерта. Отидох пак под розовия надпис. Погледнах го. Беше хванал ръжда. Розовото изчезваше. Няколко дни не ходих там. Дойде пролетта. Стоях по розовия ръждясал надпис. Стоеше на същата маса. Смееше се по същия начин. Гледаше я нежно. Не влязох. Стоях навън. Гледах те с часове (обичах да го правя). Тръгнах си по същия път. Докато излизах от алеята се обръщах назад. Беше пролет и всичко беше започнало от начало. Дори не се усещах да минава време. Струваше ми се, че съм във вечността.
    Есен, пролет, есен, пролет. Минаваха под розовия надпис. Ходех там, стоях. Понякога с часове, друг път само поглеждах нагоре. Имах толкова спомени, които не исках да забравя никога.Чаках листата да паднат и да дойдат новите.Чаках да спре дъждът.Чаках и теб. Розовият надпис ставаше все по-ръждив. Гледах го.За него есента никога не си отиваше. Розовото не идваше. Чаках те да дойдеш и да се усмихнеш. Гледах през запрашеното стъкло под розовия надпис. Стоеше вътре, а аз те чаках отвън. Говорехте и се смеехте. Гледах те с часове, но ти си тръгна рано. Гледах пак, но масата на усмивките беше празна.
    Вървях по алеята към вкъщи. Листата падаха. Останалите хора ги гледаха и си говореха нещо за тях. А аз се натъжавах. Плачех. И никой не ми каза за пролетта. Алеята се беше превърнала в навик. Вървях по нея към розовия надпис, а после към светлия прозорец. Спирах се до оградата и те гледах през прозореца. После лампата угасваше и аз си тръгвах. Сънувах те. И не те забравях. Не забравях розовия надпис, не забравях масата на усмивките и часовете с разговорите.
    Листата падаха. Розовият надпис ставаше още по-ръждив. Масата и часовете вече ги нямаше. Алеята ме натъжаваше повече. Имаше още повече листа, които да падат, а новите на идваха. Никой не ми се усмихваше. Никой не ми казваше за пролетта. Не говорехме и не се смеехме. Не забравих за нас. Забравих само да се усмихвам. Да чакам пролетта. Сънувах те, обичах те. Стоях под розовия надпис и гледах. През прозореца, нагоре. Надписът вече не се виждаше. Останала беше малко розова боя по него.
   Но пролетта все някога щеше да дойде. Листата щяха да са по-красиви отпреди. Надписът щеше да бъде по-розов. Усмивките по-големи, разговорите по-дълги. Алеята нямаше да ме натъжава и някой щеше да измие запрашения прозорец на сладкарницата. Ти пак щеше да ми кажеш, че имам красиви очи. Щях да те чакам под светлия прозорец.