Тя стоеше на тревата, опряла гръб на едно дърво и прегърнала коленете си. В гората беше толкова тихо, че тя чуваше собствения си дъх, излизащ на пресекулки от алените й устни. Наоколо беше толкова зелено и чисто, че тя сякаш забравяше името си с всеки поглед, насочен към околната природа. "Виктория, Виктория - така се казвам." Не биваше да го забравя. Близо до краката й имаше две диви теменужки. Тя ги откъсна и ги забоде зад ушите си. Засмя се, и звънливият й, ясен смях отекна между дънерите на вековните дървета. Виктория отпусна глава върху дънера на дървото зад нея. Пое дълбоко дъх и притвори очи. Лек повей на южен вятър погъделичка тънките й бели крака, подаващи се изпод фееричната пола. Момичето усети дъха на нежни горски цветя,сякаш въплътили всичката нежност по света. Приглушено се дочуха ударите от камбаната на селската църква. Пет часът. Скоро ще трябва да тръгва, за да не затъмнее в тайнствените дебри на голямата гора. Виктория чу стъпки. Вярно, съвсем леки, но сухите клонки п ...