Тя стоеше на своето любимо място в малкото кафене край улица ‘‘Пиер‘‘. Тук беше нейното пристанище. Мястото, където размишляваше защо и как бе стигнала дотук. До този голям град, до всичко ново, което я откъсваше от единствения ù дом. Отдавна бе свикнала с мисълта, че никога повече няма да види приятелите си. Сама избра да избяга. Макар че Катерина никога не бе смятала своя избор за правилен. Един вътрешен глас, дълбоко в сърцето ù крещеше с все сила да побегне обратно към дома, да се втурне към всичко, което ù принадлежи. Да забрави този голям град, който никога не заспиваше и я притискаше като ранено птиче в клетка. Но не можеше да го направи. Не можеше да си представи как вижда единствената си любов с друга. Не можеше да понесе, че тя вече не беше причината за неговата красива усмивка. Затова просто пиеше от кафето си и гледаше как дъждът танцува по улицата. Запали още една цигара... Да, беше пропушила, което все още беше изненада дори за нея самата. Очите ù бяха изморени. Те не игр ...