С храна си живял - 13.
Произведение от няколко части « към първа част
15.
Йоан бавно се заизмъква към малкия поток, чийто шум се носеше нейде откъм изгрев слънце. Знаеше, че там непременно има място за водопой. Удобно за лов...
Разбира се, край водопоя ще има и хищници. Но големите котки сега засищаха глада си, а останалите зверове тръгваха по следите на храната си привечер. Най-хубаво се ловуваше в тъмното...
Въпреки убедеността си, че по това време дивите ловци отдъхват след нощните преследвания, той не намали бдителността си. Затова и оцеля толкова време...
Потокът наистина не беше голям. И с ниски, удобни брегове, така че специално място за водопой нямаше. Зърна няколко тревопасни, наведени над водата в разстояние двадесетина метра. Плахи, постоянно оглеждащи се, готови всеки миг да литнат към храстите...
А опасност дебнеше отвсякъде...
И доскоро е била тук...
Йоан усети, че нещо не е наред. После чак забеляза парцалчетата по храстите. Накрая видя мястото – трева в алено... Кръв... И то прясна – незасъхнала, непотъмняла...
Значи убийците бяха наоколо...
Сити...
Което личеше по разхвърляните човешки кости и черепи. Както и по пръснатите вътрешности. А хищниците се нахвърляха най-напред на тях...
Що за зверове бяха?
По всяка вероятност – големи. Върху черепите ясно личаха браздите – следи от гигантски зъби. Захапките по месото, висящо върху костите, следите...
Следите бяха човешки...
Само човешки...
Едните – на хора в обувки. Отпечатъците от изкуствените подметки личаха ясно. Но до тях – гигантски ямки от крака. Крака на огромен човек... И отпреде им – ръце. Следи от ръце с противоположен пети пръст...
Маймуни?
Канибали?
Йоан смяташе, че унищожената група маймуни е просто част от животните в джунглата. Оказва се, май, че и те са се включили в хранителната верига – но като хищници...
Изяли няколко човека и почти веднага сами станали плячка на големите котки...
Не се учуди...
Такъв е животът в джунглата – ако не се промениш според новите правила, ставаш жертва на застоя си...
И той го беше изживял...
От кротък преподавател до вожд на племе...
В първите дни на катастрофата беше се опитвал да помага. Човешко, хуманно е...
После разбра, че с хуманизма е свършило. Новото време замести класическото. И върна от мрака на вековете познатото, скривано дълбоко в душата на човека – животинското...
Та какво е човекът на новото хилядолетие?
Същият, какъвто е бил преди едно, две, три и повече хилядолетия...
Звяр, в който бавно цивилизацията е покривала природното с лекия гланц на хуманизма и културата. А този гланц постоянно се е пропуквал през различните епохи. И така се е стигало до войните, жестокостите, насилието, дори проявите на нечовешки зверски инстинкти – та даже човекоядство и вампиризъм...
Катастрофата свали гланца с един замах...
И хората оцеляха не заради културата и хуманизма, а точно обратното – заради организираната, целенасочена, безмилостна, често безсмислена жестокост... На която зверовете не бяха способни...
16.
Заобиколи опасния район по голямата дъга. Нищо не гарантираше, че точно до поляната с кървавите следи няма скрити хищници – дебнещи или дремещи. Малко повече път – малко повече живот...
На половин час от реката видя няколко разпръснати дървета. Високи, но с големи корони, здрави клони, настръхнали като таралежови бодли. Със сигурност се преплитаха нейде към дънера и ставаха за убежище. Поне за няколко часа...
Спря, застана неподвижно до туфа високи фиданки и заоглежда. Внимателно, внимателно... Дърво по дърво, клон по клон... Пусто...
Премести погледа си върху тревата под дърветата. Невисока, на кичури, закриваща жълтата пръст, но недостатъчно изправена, за да покрие спящи зверове...
И внезапно се втурна напред. Прекоси голото пространство, профуча през тревата, метна се на избраното дърво и заработи с ръце и крака. Торбата с багажа малко му пречеше, но нямаше намерение да я остави. Оръжието, пълнителите, дрехите, храната... Без тях – закъде?
Премина през три от „етажите” от сплетени клони. После пое дъх. Нагоре се виждаше небето – короната оредяваше, надолу ясно се очертаваше дънерът. Можеше да наблюдава и въздуха, и земята...
А тук три клона така бяха се сплели, че създаваха видимост на малка пещера. Така – колкото един мъж да се изтегне в едната или другата посока. Почти като кухненския бокс в някогашния му дом...
Но нямаше време да се отдава на спомени. Пък и нямаше нужда от тях. Те само тежаха – и хич не спомагаха за оцеляването...
Разстла дрехите, кожите и платното върху кората на клоните. Те ти легло. Или поне обозначение за такова. Извади хляба и сушеното месо. Да се нахрани. А за после... А за после ще мисли после. Важното беше сега да е сит и силен. Какъв смисъл има да съхранява припасите? Та да ги излапа някой друг – ако намери окървавена торба и пръснати парцали?
Сетне се отпусна и заспа. Безметежно. Спокойно...
Районът беше огледан, убеди се, че няма врагове, повече от сигурен беше в безопасността си...
Временната си безопасност...
© Георги Коновски Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Рррр...
-
Значи: Мяу! С днешна дата. -
Благодаря, щураче!
На руски "Камасутра" е "Кама с утра".
А Надя само разправя за гаротата. Гарота е милостиво нещо. Надя души мъжете по котешки. Котките /тигри, леопарди, писани/ лягат по гръб и предлагат на врага меко коремче. Той се хвърля, те го сграбчват с предните лапи, а със задните го изтърбушват.
Метод, прилаган и от жените... -
Гарота, Дари, гарота...
-
И защо и са метла и меч, щом ще ги души? Ааа, сигурно в третата си ръка държи удушвачка.
Иначе, чета те, чета, ама нямам време за коментари, че "чета" и Кама сутра
-
Аз и фитнес? Пу, пу Сатана!
-
Благодаря, Надя!
Първият ред е удобен за поднасяне на цветя. Сега. После се полагат.
А за ряпата... Ако Стивън Кинг те познаваше - щеше да си негова любима героиня - безсмъртна, с метла и меч, закусваща мъжки души, които лично във фитнеса души... -
Тук съм, на първия ред. Давай нататък! П.П. Надникни при Самодив.
-
Благодаря, Мариана!
Ще видим, както казал Омир... -
Благодаря, Лина!
Спитвах се да бъда реалистичен и - по възможност - по-обхватен, избягвайки детайлите... -
Нищо ново под слънцето, но така реалистично.Аз съм впечатлителна натура и затова избягвам да чета подобен род фантастика. Но както винаги и тук има доза реализъм. Ще видим нататък. Поздрави!
-
Благодаря, Стойчо!
Да не се налага да вадим от раклата запазените инстинкти... -
В днешния свят сме загубили голяма част от инстинкта си за самосъхранение.
Но в един враждебен период, когато условията се обострят всеки показва това което има.
Давай нататък!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
