29.

- Не зная – каза той честно – Ще ви помагам, но... Но не зная дали ще остана при вас завинаги... В един момент ще си тръгна. Вие опитайте да установите някакъв ред – тук, в района, на континента, на цялата Земя... Ако можете... Аз не мога да спра...

Елвик стана, рязко кимна и тръгна към вратата. Светлините вече ставаха ярко жълти – време за вечеря...

А след нея Йоан и Ейа излязоха над базата. Огромното подземно убежище беше окичено отгоре с пететажна кула – като шип над немски шлем. Кулата не беше голяма по площ – някъде стотина квадрата. Долните етажи нямаха прозорци, само на петия бяха поставени бронирани стъкла. И на покрива имаше площадка, в центъра на която се издигаше малка постройка – вход към дългата стълба надолу.

На площадката имаше само двама часови – разположени по диагонал. Те оглеждаха територията наоколо – а отвисокото се виждаше чак голямото черно езеро на изток.

Двамата мигновено се обърнаха към скърцането на стоманената врата, после отново се втренчиха в секторите си. Не беше ново вечер двойки да излизат горе. Човешко...

В базата имаше много хора, пътищата им се пресичаха, някои бяха със семействата си, повечето сами. И тези самотници търсеха инстинктивно някого – опора. Поне временно. Но с мисълта, че ще е завинаги...

Йоан и Ейа се подпряха на стената – до сами вратата. Над мрачните планини се издигаха постепенно тъмни облаци. Някъде се виждаха светкавици. Идеше буря от запад...

На юг беше тихо и спокойно. Като в гроб...

Впечатлението се засилваше от липсата на звезди. Нямаше и светлинка...

Континентът, преди време облян от електрическата светлина на струпаните градове, предградия, села, курорти, сега тънеше в мрак. Никакви летящи фарове, никакви мигащи самолети отгоре...

И тишина...

Наистина – гробищна...

Двамата мълчаха. Мълчеше кулата. Мълчеше равнината. Мълчеше близката планина. Мълчеше черното езеро...

Само светкавиците заплашително наближаваха, а започна да се чува и гръм – като пукот от горящи клонки...

- Искам да ти кажа... – Йоан започна внимателно, с мъка преодолявайки засъхналото гърло...

Ейа сложи пръст на устните си...

- Няма нужда...

Йоан  разбра. Промяната в цивилизацията промени и човешките взаимоотношения. И най-напред унищожи любовта – към другите, към близките, към хората въобще. Оцеляването не е романтична игра. Във филмите даряват последната капка вода, в книжките крият трохички, за да нахранят любимия. Но в реалността...

Да, сред цивилизовани или полуцивилизовани хора е можело да бъдеш благороден...

В джунглата благородство няма. Там винаги трябва да си поне предпоследен. Последния го изяждат...

Мнозина загинаха в първите дни на Хаоса. И Йоан тогава подкрепяше и помагаше. Изведе семейството си, помогна на старата жена от долния етаж – докато стигне до дома на сина си, придружи колона ученици, опитващи се да се приберат от екскурзия до столицата към своя роден град. Или поне ги натовари на влака. На последния влак, потеглил от гарата... Месец след това там беше част от градската джунгла – храсти, бурени, криещи се хора, търсещи храна озверели улични псета...

После разбра – никому не помагай! Едно, че няма смисъл, второ – самият ти се жертваш... За да умре обекта на помощта ти не днес, а утре...

Особено, когато остави семейството си в оная горичка – колкото да го изчакат, докато се свърже с братовчед си в близкото село. Нямаше как да ги вземе със себе си – децата бяха капнали, жена му беше рухнала психически. След нервния срив в началото – когато го обвини във всички земни грехове, когато го упрекна, че е виновник за тежката ситуация, когато му заяви, че го мрази, тъй като...

Йоан разбираше. Жената нямаше обяснение откъде, защо и как са изникнали гладните демони, донесли смърт и разруха. И, както винаги – най-близкото, понятно и несъпротивяващо се обяснение за всичко лошо, беше мъжът й...

Просто трябваше някой да е виновен. А епохата беше невидимо понятие, обстоятелствата всеобхватни, обществените промени трудно разбираеми за красивата й, симпатична, добра главичка, ненатоварваща се с излишни анализи и оценки...

И тя намери най-бързото решение – виновен е Той...

Ролята на Йоан в живота й беше двойнствена. От една страна той беше символ и реалност на всичко мечтано: красота, характер, ум, манталитет... От друга страна и тя, както всяка жена, имаше за себе си впечатление със знаменател сбора от нечии безинтересни чужди мнения и някаква си реалност, далеч от истинската в главата й... А числителят беше самооценката – от малката принцеса до красивата кралица. Която трябваше само да украсява света и всички, ама всички да са й задължени. Най-напред заради щастието да съществуват редом с нея, а после и за всичко останало...

Поради което не издържа на действителността...

Избяга от нея...

И се затвори в своя свят – света на невинната душа,  страдаща заради... Заради Йоан – който беше подръка именно, за да бъде винаги виновен...

А той си я обичаше и такава. Заради хубавите и лошите й черти, събрани в едно. Дори за миг не си помисляше, че може да я промени, да създаде нова жена – като издяла излишното и грозното...

И все още имаше вяра в нея, в интелекта й, в мисленето...

Остави я с децата, като заръча строго – престрого: да чакат. Нищо друго – само да го чакат. Да се скрият в голямата хралупа на изкорубения дъб, да не шават зад купищата клони, с които той маскира входа, да не реагират на никакви звуци или движения навън... Никакви!

Не ги завари. Хубавото беше, че нямаше следи от нападение. И клоните бяха отместени в единия край само – като че човек се е измъкнал или вмъкнал вътре. При това не бяха разхвърляни, не бяха смачкани...

По всяка вероятност тя е решила, че трябва да го намери... На всяка цена! И пак – както и предишните дни – да му каже директно какво мисли за ситуацията. Да посочи грешките му – както тя ги вижда, да го упрекне за страшната среда на започващото самоубийство на човечеството, да изиска веднага, ама веднага! – да направи всичко, което трябва... Е, тя не знае какво трябва, но той е длъжен да изпълни желанието й...

И е повела децата да му каже в очите какво мисли за него...

Ужасът наоколо не беше пречка за нея. Той не съществуваше реално в съзнанието й...

Йоан потръпна...

Ейа го погледна и каза:

- Искаш ли да отидем в стаята ми?

30.

В този нов свят нямаше време и място не само за чувства, но и за думи. Кога и как човек да изрази себе си, да се отпусне... Ако навред беше смъртта...

Мъжете и жените не се обичаха – размножаваха се. А понякога само изпълняваха повелите на нагона.

Групата на Йоан никога не остави жена при себе си. Той знаеше – жена означава пробуждане на чувства, на завист, на ревност... И забравяне на останалите в името на жената...

Ето защо жени намираха само насила. Случайно срещната, намерена, видяна – изнасилена и убита. В малките села, където хората се опитваха да се съберат наедно, да се бранят, да се скрият – групата връхлиташе, избиваше мъжете, изнасилваше жените и после премахваше и тях. До следващото село...

Жената беше и стимул, и тежест за мъжа – това Йоан знаеше по личен опит. Как пърхаше над земята в дните на любовните си горения... И не само по бъдещата си жена – страдаше и се възвисяваше и по други... Буен огън...

Само дето на буен огън чеверме не се прави.

Буйният огън е сигнал, топлина, красота... Но за постоянство се изисква жарава. Стихнал огън, нажежени въглени, бавно тлеещи, поддържащи равномерна топлина, съгряващи и създаващи...

Може да се изгориш само, ако бръкнеш в него...

А буйният огън е заплаха и за теб, и за околната среда. Пожари, унищожения, безсмислена загуба на всичко...

Така усети, че е намерил истинската жена – разбра го по умиротворението в присъствието на тази, която заведе пред олтара. Пред нея не бушуваше – пред нея благоговееше. И разбра: това ще е човекът, с когото иска да изкара живота си...

Само дето отдавна е казано: боговете се смеят, щом хората правят планове...

А Ейа...

Не, тя не беше жарава...

Нямаше го лудият пламък, но липсваше и постоянната топлина. Беше се опарила. И не искаше да гори пак. Просто Йоан й харесваше – мъж, човек, близък...

Затова пожела да стигнат до края...

Което, впрочем, в хаоса беше нормално. Нямаше време за бавен живот. Нямаше време за мислене, за разговори, за споделяне...

Живееш...

А в това се подразбираше – оцеляваш, храниш се, задоволяваш желанията си.

Всички...

Сега...

Утре...

Колко е далеч до утрешния ден...

Ако изобщо настъпи...

Йоан не размишляваше по тоя въпрос. Той отдавна беше направил изводите си – още когато започна хаосът. Решилите да формулират основните постулати на новия живот бяха закъснели. Те първи станаха жертви на необгърнатото и неразбраното.

Не, не... Първите жертви бяха онези, които смятаха, че могат да анализират света на джунглата. Оказа се, че време за анализ няма...

И тези, които смятаха, че може да вкарат реалността в някаква формулировка.

Но реалността се менеше постоянно, а формулиращите се превръщаха в мъртва материя...

Така че Йоан и сега не мислеше, не правеше изводи...

До него леко спеше Ейа, той не смееше да помръдне, за да не я събуди. И тялото му полека изтръпваше. Но това не беше болка, а миг на сладост. Миг, който той желаеше да продължи. Макар да не знаеше докога...

И в този момент лампите блеснаха, угаснаха, пак светнаха ярко...