С моята тъжна сянка

Каквото очите не могат да видят, душата го рисува с невидимата си, но ярка палитра.
Сянката от моите мечти се скита сред пейзаж, достоен за четката на майстор-художник. Каменист селски път, ограден от двете страни от ред високи дървеса в есенна премяна. Като древни колони, сочещи пътеката на живота. И е пътека с невидим край, отрязана от малко възвишение. Какво ли има отвъд? Може би кръстопът? И после още един, и още един... А къде ли всичко свършва?
Пътят, обсипан с разноцветни мъртви листа. Свят на тление... Но така прекрасен! Нещастната ми душа се валя сред мъртъвците, търси заслон под техните трупове. Закрила от мощните пориви на студения вятър. И след всеки несвястен пристъп, листата се разлитат в разни посоки. И аз с тях...
Подхвърляни от студения вятър, сухите листа са скитници по ширния свят. Позната съдба! Обречени да изгният в земята, под студената прегръдка на снега...

***

Помниш ли, когато те срещнах на същия този Път? Беше прелестна пролет и розови цветчета бяха разцъфнали навред. Тих ветрец, примесен с птичата песен, създаваше чудна симфония. Ти дойде босонога по росната трева, за да стъпиш на моя път. Да, всичко си спомням, сякаш бе вчера! Но може би то никога не е било? Навярно теб те е имало само в моите болни видения. Навярно по този път съм се лутал все сам с моята тъжна сянка.