Когато наближи празникът „Света Марина“ си знам, че ще се тръгва за Варна. По това време на годината се провежда републиканското първенство по шахмат на малките селища в страната. Бяхме няколко човека – ентусиасти и учредители на един шахматен клуб „Оборище“, и през лятото водехме отбор талантливи деца на републиканско състезание. Аз никак не обичам дългото пътуване, но някак си точно за това пътуване си знам, че е нещото, което искам да направя. Обзема ме вълнение седем бала и хем съм решена да тръгна, хем като се сетя, колко е далече, се замислям. Не си мислете, че е заради празника на слънчовата невяста или, че ми е притеснено за състезанието, просто обичам това място и това е самата истина, там имам познат, един делфин, и му ходя на гости. Не е много тъмен, дори е красив и много добър, но е малко остарял, ама само съвсем малко. Някога е бил шампион по плуване на четирите стила, но и сега го бива. Проблемът е, че все го търся и той все ме търси и ме чака да отида, но понякога се разминаваме като Титаник с Айсберга – шегувам се.

               Там, във Варна, преди повече от тридесет години оставих половината си сърце и от тогава живея само с едната половинка, а тя така се беше вкаменила, че си я взех в джоба и реших да я хвърля в морето. Всяка година приготвях багажа по два дена, не забравях и лекарствата, защото когато тръгнех към морето, половината от престоя ми там все прекарвах болна на легло, настивам от пътуването и от промяната на климата.

               Организаторите уредиха училищен автобус, а аз бях натоварена със задача да взема  полиците за застраховките на децата, които са за пътуването. На това пътуване е поканен по един родител на всяко дете, който да отговаря за него. Ако не знаете какво е да тръгнете на път с деца, ще Ви е интересно: те бърборят през цялото време, закачат се, ядат, замерват се с царевични пръчици, солети, гризанки и всякакъв кукуруз, а най-интересното е,че все са гладни, или все им се пие вода, или все им се ходи до тоалетна. Капризни спортисти и една спортистка на четвърта дъска – любимката ми. Все я питам:

- Йоана, добре ли си, духа ли ти от прозореца? – а тя ми отговаря:

- Не, госпожо!

               Когато пътуваме с деца сме нащрек, спрем ли за почивка, все ги броим дали са всички, проверяваме защо се бавят, когато се отклоняват от групата, но сега нали са с родителите сме спокойни, особено когато си свършат паричките, те си ги кредитират и финансират. Вярвайте ми, много харчат, и триста лева да им дадеш, ще ги похарчат за какво ли не и в последния ден ще стоят гладни.

               От сутринта вали проливен дъжд, но така е най-добре по време на пътуването, създава се приятен хлад в автобуса и гледката от прозорците му е по-интересна. Пътуваме по магистрала, но когато стигаме Айтос, спираме за почивка, защото ни предстои преминаване през проход. Избираме една бензиностанция, до която има ресторант. Ресторантът се казва „Водопад“, което е в синхрон с дъждовното време. Децата веднага влизат да си купят нещо за ядене и пиене, но някои купуват и лотарийни билети за търкане, за което много ме хваща яд, и правя забележки, че напразно си дават паричките. И тъкмо да постигна възпитателен ефект, чувам, че едно от момчетата казва:

- О, аз спечелих 20 лв.

- А, така ли, тогава си ги запази за морето, може би ще си вземеш нещо за спомен? – но отговорът на детето ме изненадва:

- О, не госпожо, похарчих ги, взех си още два билета.

- Но това е много неправилно и предполагам, че не печелиш нищо? – питам вече почти сигурна, че е така.

- Да, нищо не печеля, не трябваше да взимам тези последните…

- Мен ако питаш, не трябваше и първия път да взимаш, защото това си е загуба. Дано в шахмата да ти върви повече.

               Потегляме през прохода към Аспарухово. Преминаваме през чудни гори и не след дълго стигаме до Чудните скали, наоколо всичко е чудно, язовир Цонево, чуден мост и чудна риба… Децата стават от местата си да погледнат красотата навън през прозорците на автобуса. Правим няколко снимки и продължаваме.

               Имаме план, докато трае състезанието в Аспарухово, близо до Варна, да изпратим родителите на море, за да си починат, пък и за тях няма места за спане в спортната база, а след състезанието ще отидем и ние на морето. Обещала съм на децата да им покажа моят приятел - делфинът. Миналият път не можахме да го намерим, не се показа, и затова някои се съмняват, че го има. Но аз казах на децата:

- Тази година пак ще търсим делфина, и въобще не си мислете, че няма никакъв делфин!

               Спортната база в Аспарухово се намира на хубаво място, съвсем нова е, но сякаш не се използва целогодишно, а и още е недовършена, може да не са стигнали парите за нея. Преди две години светеше от чистота, имаше цветя в градинките, стените и терасите бяха новоизмазани и нямаше по тринадесет гнезда на лястовици на всяка тераса. Казват, че лястовичи гнезда се появяват само на сгради, които са обитаеми, и птиците са намерили добро приложение, нека поне те да я използват през цялото лято, но си личат опитите за ежегодно събаряне на гнездата. От специалисти чух, че имало специални мазилки антилястовици, върху които птиците избягвали да правят гнезда, но тук явно не са ползвани такива. Настаняват ни - момчетата и момичета са в отделни стаи. Още с настаняването започват приключенията. Стаята на момчетата няма ключ, бравата е едва закрепена и може да се разглобява, ако дръпнеш по-силно, дръжката на вратата остава в ръцете ти, но вътре е удобно и чисто - за сега. Няма телевизори, но пък гледката от терасите е приятна: няколко спортни площадки, футболно игрище. Имаме почти два часа до откриването на републиканския турнир по шахмат, за да се се приготвим. Още в началото едно от децата показва добро възпитание:

- Госпожо, намерих банкнота от десет лева, къде да я предам? – благодарение на това дете, друго си намери изгубената банкнота.

               По време на републиканското първенство базата е пълна с отбори от цялата страна и гости от чужбина – деца от Украйна, които са дошли на разменни начала да гледат нашето състезание. Момчетата ни веднага се запознават с момчетата от украинската група и отиват на игрището да поиграят мач. Докато ние сме в очакване на откриването сядаме на пейките до игрището да погледаме. Играта е динамична. Украинчетата говорят на английски с нашите момчета. От време на време се сбутват, когато искат да овладеят топката, подават си я на пасове с крака. Нашият треньор подвиква отстрани:

- Защо не говорите на руски, нали сте учили в училище, покажете им, че знаете руски?

              Момчетата продължават да подритват топката. Едно от украинчетата се бори за нея, подлага крак и нашият състезател пада:

- Sorry! – казва украинчето и подава ръка за помощ.

- Карай бе, нема нищо! – казва падналият играч на български и бързо става сам. – при което целият отбор прихва от смях. Смеем се и ние от публиката. Украинчето разбира много точно репликата и се усмихва.

               Откриването започва, а нашите момчета запотени от футболната игра сядат на състезателната маса. Умората им е очевидна, запъхтяни са и малко разсеяни. Аз съм скептична за победата им в първи кръг, защото не са концентрирани достатъчно. И както винаги се оказвам права, фалстарт – хващаме само половин точка от реми на четвърта дъска. Усещам, че настроението пада и трябва да се повдига духа на отбора, но остава успокоението, че сме играли вече срещу най-силния отбор и остават още три, които не са толкова силни. В почивката между първи и втори кръг отборът обсъжда изиграните партии, направените грешки. Играе се ускорен шах. Във временното класиране сме втори за сега, дали ще запазим тази позиция до края? Втори кръг започва, а утре ще се проведат трети, четвърти и пети-последен кръг. Най-малките играчи са най-силни. Учудва ме желанието и концентрацията им. Поздравяват партньора в партията с ръкостискане и са толкова сериозни и вглъбени в играта, че изглеждат като възрастни. На ръст са мънички и слабички, но като играчи – големи! Чакаме играчите да се подредят отново, но тримата ни състезатели от отбора нещо се бавят. Треньорът отива да провери къде са, а аз имам някакво предчувствие, че нещата не са наред. След малко телефонът ми прозвънява и треньорът ми съобщава, че момчетата са се заключили в стаята с развалената брава и не могат да излязат. Обаждаме се спешно на домакина да съдейства и да отвори вратата, защото момчетата ще закъснеят за играта, а той не вярва, че бравата е била счупена. Даже прави забележка:

- Тук е така, който отбор счупи нещо, после го плаща и не го каним вече.

- Но ние видяхме, че бравата е счупена и нямаше ключ, децата не са виновни. Трябваше да Ви се обадим още при настаняването, но не искахме да изглеждаме капризни.  – казва треньорът и благодари за съдействието. Той е предвидлив, носи със себе си една чанта с картофи от село и шише вино и ракия специално за домакина, за да го зарадва и домакинът да остане доволен, че е приел гости от дълбоката провинция.

- Благодаря, ама нямаше нужда! – казва и се смее – Догодина само картофи донесете, че аз имам проблеми със стомаха и не пия алкохол. Хайде сега бегайте, да не изтървете втори кръг!  

               Първите междинни резултати след втори кръг, затвърждават втората ни позиция. Дано така да ни върви и утре! Надеждите ни са да се върнем с купа и медали. Децата са изморени от пътуването и играта, но след вечерята, въпреки всичко отиват пак на игрището. Ние – дамите си вземаме душ, лягаме и си пускаме страхотен филм на лаптопа. Аз обаче забравям да си заредя телефона и се сещам чак на сутринта. За мое учудване обаче, на сутринта нямаме ток в контактите. Обаждаме се на треньора, който не е мигнал почти цяла нощ. Ами защо ли? – защото момчетата са ритали топка на игрището до късно вечерта, а след това са яли гризанки и чипсове на пейката до един часа след полунощ. Трудно ги накарал да си легнат по леглата. Рано сутринта пък, се включват автоматично климатиците за охлаждане на салоните и стаите и от климатика в стаята започва да тече вода, поради което сами се изключват два бушона от таблото на етажа, този на климатиците и този на контактите. Беда след беда! Търсим веднага някой от персонала на базата, но още е рано и хората не са дошли на работа, с изключение на една чистачка, която обира празни пликчета от чипс от игрището и пейките. Чистачката идва с една метла, с дръжката на метлата достига бушоните и вдига двата шалтера, които автоматично са паднали. Браво, ще успея поне малко да заредя телефона до началото на трети кръг, иска ми се да направя снимки и да ги кача във фейсбук заради родителите, които тръпнат в очакване на морския бряг.

               Аз се сещам отново за моя приятел – делфинът и нещо ме стяга в гърлото. Дали ще успея да го видя? Той е много добър, обича децата, обича да позира и да го снимат с фотоапарат, но не е като делфините от делфинариума. Той е свободен, обича да странства наволя, да се радва на летовниците, посреща ги и ги изпраща всяко лято, а те си отнасят снимка за спомен. Обещавам на децата да се снимаме заедно и да му се похвалим с медали. Ох, рибата е както казват още в морето, а нашето състезание продължава.

               Начало на трети кръг, сега ми е много интересно нашите ненаспали се момчета как ще се справят? Всяка точка е ценна. До този мамент сме събрали достатъчно, но неуспехите в първи кръг трябва да се компенсират. В четвърти кръг ще почиваме – жребият е такъв – един от петте отбора почива, докато другите четири играят. Наградите са купи и медали и естествено много слава. Те вече са наредени на масата на съдията и събират примамливо погледите на дечицата. Имаме сериозни шансове за среброто, но ни трябват четири точки и абсолютна победа в пети кръг. Велика е тази цифра „четири“, мдаа… Всички участници още сега получават юбилейна рекламна шапка „ Петдесет години Община Дългопол“. Последни инструкции дават треньорите на своите отбори.  Резултатът от всяка партия трябва да бъде съобщен първо на съдията и той да го запише. Часовниците са стартирани, залата притихва. Още в самото начало нашата четвърта дъска прави победа и състезателките стават, за да се присъединят към публиката. Каква е изненадата ми, когато нашето момиче тъкмо сяда в публиката и нейният телефон звъни, а тя бързо излиза навън. Леле какъв късмет, малката Ѝоана била забравила да си изключи телефона и ако телефонът беше звъннал две минути по-рано щяха да я дисквалифицират:

- Момиче, момиче, какъв шанс!  - Въобще в трети кръг късметът ни работи безупречно.     

               Няма време! Борбата на първа дъска между ШК „Оборище“ и ССНЦ „Вихър2002“ Вълчи дол  е разгорещена. Двамата състезатели упражняват стратегията „Глад за пешки“ и „Вечен шах“ . Очаква се мат с цар и топ. Четвърта дъска на отборите на Белослав и Суворово разиграват „Най-дългата партия шах“ на турнира, нещо характерно за дамската част от състезателите. Публиката е нетърпелива, става от столчетата, и даже пречи на концентрацията. Дали ще се стигне до реми в дамския двубой, съмнявам се… Предстои да разберем. Нашата втора дъска печели, първа също матира противника и така събираме необходимите точки. Ох, малко си отдъхваме в почивката!

               В началото на последния пети кръг напрежението расте. На първа маса, където се състезават нашите деца, и двата отбора записват по един грешен ход, обяснимо е. За грешен ход се записва една чертичка, в живота го наричаме  - черна точка. При втора чертичка, партията се губи служебно. Имаме спортен дух и желание за победа. На втора маса е бъдещият победител – по мои прогнози това е отборът на Свиленград. Там, на първата дъска, са най-силните играчи – Тя е Дама, при това бяла, с руси коси и сини очи. Радвам й се, победата е нейна!

               Гости на турнира са състезателите от предишни години – вече големи, но запазили интерес към шахмата. Това е вечна любов! Някои от тях ще продължат в Националната Спортна Академия. След края на пети кръг треньорите дописват протоколите, сверяват резултатите и се готвят за обявяването им. Главният съдия на турнира приветства петте класирани отбора за тези държавни игри, приветства гостите и награждаването започва.

               Не знаете как греят само детските очици в очакването на медалите! И всички стават много добри и радостни, и с охота позират за снимките. Резултатите обявява кметът на община Дългопол. Ние сме сребърни медалисти, моите предчувствия се сбъдват. Толкова се радваме, че сме медалисти и започваме да звъним на родителите, да ги направим съпричастни на нашата радост. Но това не е всичко, когато обявяват индивидуалните награди, разбираме, че имаме републикански шампион на малките селища, най-добър е бил нашият състезател на втора дъска, с най-много победи и най-бързо спечелени партии. Браво, деца, това е голям успех за отбора и за треньорите! Денят е прекрасен, ще запишем и този успех в историята на шахматните победи на ШК „Оборище“.

              Денят приключва в столовата с вкусни ястия за децата, размяна на поздрави, адреси и раздаване на суха храна и плодове за изпът. Някои от отборите ще се прибират по родните си места, а нас ни чака морето!

- Хайде, деца, стягайте багажите отново, заминаваме към голямата вода! Слънцето е с нас, времето е приятно и ще търсим делфин!

- Ама, госпожо, вярно ли?

- Разбира се, че е вярно, носите ли си банските?

- Дааааа…!

               Училищният автобус ни чака и рано, рано тръгваме към плажа. Не губим време, родителите са резервирали местата за спане. Очакват ни два дена, изпълнени с емоция! Посрещат ни като официални гости, радват се на медалите ни, на купата, на грамотите, даже ни вземат багажа от ръцете,  за да не ни тежи. Децата се преобличат, приготвят плажните чантички и топката, групират се и тръгват без да ни чакат, а ние нали сме възрастни, отиваме последни.

               Не мога да опиша, как душата ми ликува от това красиво и романтично място, дишам от прохладата на морския бриз и примижавам с очи, за да не ме ослепи небесното светило. Лъчите му си играят по кожата и се редуват с въздушните милувки на вятъра, горещо начало на един прекрасен ден. Стоя на топлия пясък и се любувам на гледката цели двадесет минути, докато се усетя, другите са вече по бански и са във водата. Оглеждам се, наоколо много хора, почти не намирам свободно място да оставя плажните кърпи. Обичам морето, но моята обич е по-различна, аз го гледам като друг жив свят, който не съм виждала с години, и ме е страх да го докосна, да се потопя, стъпвам по пясъка до брега, а вълната се закача със стъпалата ми, сякаш иска да ме хване и да ме спъне, а аз й бягам, и пак се връщам, но тя пресяга с нова сила, и ме достига, и ме плисва закачливо, а от студенината ме полазват тръпки. Пясъкът полепва по краката, и пак се измива от следващата вълна, и играта ми харесва. Не влизам никога навътре в морето, просто стоя на брега, и го гледам, а то е спокойно, има малки вълнички, които наричам бели зайчета, защото подскачат и се приближават. 

               Доста чужденци има на плажа, различавам руски, чешки и даже румънски говор. Едни играят на топка, други се къпят с малките си деца в морето.  Винаги съм се питала, защо те предпочитат да идват в България на курорт, а ние търсим курортни места извън пределите на родината? Учудвам се на спокойствието на тези бели хора, приличащи толкова много на нас, повели деца на по две-три години далече, на толкова много километри. Без всякакви притеснения изпращат малчуганите си с височина едва седемдесет и пет сантиметра до близката крайбрежна уличка. Там е търговецът на сладолед, а децата сами ще си го купят, дори през езиковата бариера. И се питам къде грешим в грижите си към нашите деца, и цялата ни всеотдайност е така контрастираща, че сме разпознаваеми отдалече.

               Звуците от плажа са смесени с детска глъч, детски плач за водата, крясъци на чайки и гларуси и подвиквания на плажни търговци от сорта „ Топли царевици, моля!“. Една група младежи от Чехия играе на плажен волейбол и брои на глас всеки посрещнат удар на топката:

- Иеден,  два,  трши, чтиржи, пиет, шест, седъм, осъм, девиет, десет …

               Един малък дребосък пълни кофичка с пясък наблизо и повтаря :

- Седъм, осъм….седъм, осъм… - а на мене ми се образуват хей, такива, широки усмивки!

               Младежите забелязват Йоана, тя е симпатична малка девойка. Един от тях уж случайно изпуска топката към нея, а тя я връща обратно към групата.  Съвсем скоро чуваме:

- Пучте семъ! - и махат на Йоана с ръка, да се присъедини към тях. А Йоана има скрити заложби, играе перфектно волейбол и става много интересно. От време на време викат високо:

- Позор! - а тя се обръща към мен и вдига рамене. Подсказвам й, че това означава да внимава, да не я удари топката.

               Децата са като водните жаби, постоянно са във водата. Един от нас стои на брега и ги държи под око, независимо, че спасителят е наблизо и понякога сигнализира със свирка за опасности, или да не се навлиза по-надълбоко. Един от нашите състезатели излиза от  водата и ми показва, че е намерил банкнота от пет лева в морето:

- Госпожо, вижте какво си намерих! Някой се е къпал с парите си в морето…

- На пари върви, то е ясно. Хайде, отиди да ги оставиш да изсъхнат. Едва ли ще се обади някой, че ги е изгубил?

               На обяд тръгваме с децата да намерим място за ядене. Те са гладни, водата ги е изтощила. Вървим по улицата с други плажуващи, момче и момиче, може би руснаци, ще разбера, заслушвам се в разговора им. Момчето казва на развален руски на момичето:

- Почему твой телефон не в твой джоб? – и показва джобчето на късите панталонки на момичето, а то се киска от смях и пак:

- Виж, мой телефон, в мой джоб. – и показва телефона си на момичето, а то все още се превива от смях. От това разбирам, че момчето не е от Русия, а от България, защото не знае, че виж на руски е „посмотри“, думата джоб на руски е „карман“. Да си призная и аз се кискам от смях, но няма да Ви кажа защо. Горкият, дали е разбрал какво е казал на приятелката си?Класически случай - морето и любовта. Той я среща на плажа, запознават се, заприказва я, къпят се в морето, а после сяда до нея на пясъка и я кани на обяд. Може би неговата компания ще й допадне, ще се срещат до края на отпуската на плажа и така ще се влюбят. Утре тя ще си тръгне, ще установи, че й липсва, ще му пише и другото лято пак ще дойде. Ще се намерят отново, тя ще бъде по-голяма и по-красива, той ще бъде по-зрял и вече ще е научил по-добре нейния език. Ще я гледа в очите и ще й шепне в косите:

- Остани, остани!

                Докато аз размишлявам за това, как се ражда Любовта, стигаме до една закусвалня или по-скоро заведение за бързо хранене на открито. Почивката на море не е пълноценна ако не опитаме риба и други морски дарове. Ще обядваме и ще се приберем да поспим в квартирата, а след това ще отидем отново на брега на морето. Обещала съм разходка, на която ще търсим любимият делфин. Трябва да го покажа на децата и да го снимаме.

               Обичам го този мой чернобял приятел и морски пътешественик. Онзи ден го сънувах, че ми говори, не помня точно какво ми каза, но видях сълза в окото му и от вълнение се събудих. Понякога, когато е тихо край мен и мислите ми пътуват към него, усещам че времето спира и чувствам мириса на море. Размечтавам се, че съм там, на кея, и той ще дойде да ми разкаже поредното си приключение, а след това ще започне да чертае щастливи осморки във водата. Зная, че ме обича до безкрайност и затова е останал в сърцето ми. Имам подарък от него – вълшебна мидена черупка. Винаги я нося с мен, тя прави добрини, пази ме, и късметът ми работи. Проверявам и сега дали съм я взела със себе си, сложила съм я при половинката от моето сърце, онази, каменната.

               Тръгваме с децата отпочинали на разходка. Вървим по крайбрежната улица и скоро стигаме до кея, ще чакаме делфинът докато не ни омръзне и докато се появят онези малки хапещи комари, а през това време ще ядем сладолед. Купувам сладолед „Ескимо“ – любимият ми, а шахматистите си купуват „Скрежина“. Това не мога да Ви обясня какво е, но прилича на кубчета лед в голяма чаша, поляти с цветен захарен сироп. Сервира се със сламка и е опасно за гърлото, ако се пие бързо.  Разказваме си истории, а слънцето вече целува морето откъм запад. Щастливи майки с колички и бебенца минават край нас, избягали от обедния пек и предпочели вечерната разходка като нас.

               И както си стоим на кея, до водата, и си говорим, ни пръсват няколко капки вода, но не забелязваме от къде:

- Госпожо, капна ми капчица, – казва Йоана дали ще завали?

- Не мисля! – поглеждам нагоре, над Варна облаци няма. Пръскането се повтаря след две минути. Започвам да си мисля, че някой малчуган си играе с воден пистолет наблизо, но не виждам такъв?

- Госпожо, вижте, погледнете към морето, видях едно гръбче!

- Къде е? – всички поглеждаме нататък. – Ето там ли? Това е той, Делфинчо, здравей! – махаме с ръце и го викаме . Следва още едно показване на гръбче и скриване за няколко мига. Изведнъж из водата делфинът се показва със скок нагоре носът, главата, тялото и цамбурва пак надълбоко. Децата са във възторг:

- Ей, видяхте ли, видяхте ли? Той ни поздравява!

- Всички ли го видяхте? Красив е!

- Дааа…. А, той тук ли живее? – пита едно от децата.

- Живее тук, но понякога кръстосва и океаните. Деца, донесла съм подарък на Делфинчо, едно камъче от планински кристал и ще го хвърля в морето, та когато му домъчнее за нас, да идва на кея при камъчето. Хей го! – и изваждам онази половинка от сърцето си, която се е вкаменила и я хвърлям в морето.

- Госпожо, а дали ще дойде по-близо?

- Не мисля, той не трябва да се доближава до брега, опасно е за него. Има един майстор – скулптор в съседното градче, който е направил статуя на делфина. Когато утре си тръгнем от тук, ще минем от там, и ще спрем да я видим. Мдаа…

- Госпожо, насълзиха Ви се очите?

- А, не, нещо ми влезе от вятъра в окото и…, хайде напред сега, до града да купуваме подаръци за вкъщи! Догодина ще дойдем пак, нали?

- Ще идваме всяка година, даже и когато порастнем!

              Тази нощ бяхме във Варна, децата коментираха оживено цяла вечер разходката ни, емоцията им беше невероятна! А моето сърце е цяло, но е тук, в морската ни столица…

27.07.20190 г. , 11,47 ч.