Седях на покер масата с още 15 големи блайнда. Тъкмо бях на бутона и картите се раздадоха. На масата имаше още седем човека, като единият от тях беше обрал почти цялата паплач, включително и мен самия. Пред мен един рейзна, двама платиха, а останалите се отказаха от картите си.

- Вие сте на ход – каза ми крупието, като се завъртя със стола си към мен.

Закрих картите си с длани, повдигнах краищата им и видях осмица и тройка от различни бои. Стиснах зъби, борейки се да не се разпсувам. Вече два часа и половина не бях виждал добра карта. Погледах ги две-три секунди и ги бутнах към средата на масата. В края на раздаването, копелето, което тероризираше останалите, прибра стабилна печалба с магически стрейт на флопа. Ядосвах се, че на това момче му върви толкова много. Седях и си повтарях наум „Това е покерът, това е покерът, това е покерът...” Часовникът показваше 3:15 сутринта, а аз за шест часа успях да направя загуба от 15 бона. Ебати бруталния късмет. Ама какво да се прави – има дни, в които не върви.

Пропуснах още 2 завъртания на бутона. 16 ръце и нищо... Не можех да повярвам. Отново дойде мой ред да раздавам, крупието разхвърли картите и зачаках да дойде моят ред. Късметлията отново откри с 2 големи блайнда отгоре, двама платиха, останалите – не. Закрих картите си, повдигнах краищата им и видях асо пика и асо купа. Рирейзнах до 6 големи блайнда, а момчето рирейзна до толкова, колкото имах пред себе си. Останалите се отказаха и аз си помислих „Перфектна възможност да се удвоя, ебати тъпанара”. Бутнах чиповете си напред. Опонентът ми показа поп и двойка от различни бои и дори не трепна като обърнах двете си аса. Флопа беше двойка, осмица и десятка. Малко се притесних. Търнът беше поп и стомахът ми се сви. Отказвах да повярвам, че късметът ми е толкова лайнян. Ривърът беше тройка. Всяка една надежда в мен беше убита с гаечен ключ посред Витошка. Бях ядосан. Много, много ядосан. Осъзнавах, че човекът не е виновен, че му върви така зверски. Не е виновен, че е решил малко да позалага и просто късметът му не го изостави цяла вечер, за разлика от моя. Обаче пак исках да му откъсна скапаните топки. Затова просто облякох якето си, казах му „Добра ръка” и се разкарах.

На входа на казиното спрях, запалих една цигара и поех дълбоко от дима. Студеният вятър навън ме лъхна нежно в лицето и усетих как охлажда страстите ми. „Е... 15 бона... Другият път ще направя 30.” Всъщност се дразних най-много на това, че играх правилно, а скапаният ми късмет ми изигра лоша шега. Взех си една бира и седнах на първата пейка, изпречила се на пътя ми. Започнах да анализирам играта си, да си припомням защо започнах с 5 бона, направих ги 15 и след това... нали... насрах работата. Открих някои свои грешки и се ядосах още повече. Защо го бях допуснал? Защото не бях фокусиран, главата ми не беше в играта, а беше някъде далечко. В грешната посока... Най-голямата простотия беше, че изобщо бях седнал да играя. Направих го, за да се разсея, а не за да спечеля. Осъзнах, че всъщност ми беше все тая за тия 5 бона, но беше яд, че вместо да се разтоваря след тази сесия, аз се бях ядосал още повече. Трябваше просто да си остана в нас и да прочета някоя книга.

Защо не ще да ми излезе от главата? Не мога да свърша и едно действие без да мисля за нея. Мислите ми постоянно вървяха към нея и то несъзнателно. Чудех се дали и тя си мисли за мен толкова много? Сигурно не. Как можах да направя толкова простотии за толкова кратко време? Не вярвах, че всичко може да се сгромоляса толкова бързо за толкова малко време... Вече вярвам, че всичко е възможно. Стига да си достатъчно тъп, можеш да насереш и най-ненасеряемата ситуация. И какво можеш да направиш? Не можеш просто да спреш да се чувстваш по този начин, но още по-малко можеш да промениш миналото. Така че не остава много. Стискаш зъби и чакаш да се случи нещо, което да те изкара от черната дупка. Достатъчно зле е да изгубиш човек, в когото си влюбен, но когато изгубиш и приятел, когото обичаш, нещата наистина започват да загрубяват. Все едно си заровен под купчина фъшкии, които стигат чак до брадичката ти и колкото повече се опитваш да излезеш, толкова повече купчината те поглъща надолу. Понякога имаш чувството, че купчината лайна се смалява, но когато се огледаш, виждаш, че те всъщност са си все толкова много, просто си ги разхвърлял навсякъде около себе си.

Пиех бира след бира и чаках да пуснат градския транспорт. Така и така бях прахосал 5 бона, не ми се даваха пари и за такси. Пък и ми се пиеше бира... Не, беше главно заради бирата, като се замисля. Трябваше да намеря начин да си простя и да изпепеля тези мисли от главата си. Чувството на самообвинение е скършващо. Оставаха още 30 минути до първия автобус. Пиех бира, пуших цигари и си мислех. Мислех си за това колко много ми липсва моята любов, колко ми липсва моят приятел. Бях наранил едни от хората, които обичах най-много на планетата. Чувствах се в адска безизходица. Стана пет часът и тръгнах към спирката, като си допивах бирата по пътя. През целия път до нас си мислех за тях. В нас се съблякох, легнах си и погледах тавана малко. Докато се чудех дали и те си мислят за мен, заспах.