САМО СЛЕД МОМИЧЕТО НА ХЪМФРИ БОГАРД
Седях пред бялата пластмасова масичка на край вузовското кафе и реех поглед неопределено около себе си.
Още не можех да се освободя от напрежението обзело ме, докато чаках да приемат документите ми.
Пред мен и зад мен чакаха реда си млади хора и то доста по-младички, няма да кажеш, че са качили възрастта за студенти.
Пропуснах някои пред мен, някои били майки, други познати на приемащия, но всеки е длъжен да се оправя както може, вече го бях научил от опит.
Когато дойде и моят ред, с неконтролирано вълнение извадих листята от плика и ги подадох към младият, симпатичен мъж насреща ми. Очите му бяха черни, топли. Хубава черна коса, меки приятни черти – горе долу на моите години.
Питах се дали по-късно няма да се виждаме в по-друга ситуация, например от двете страни на катедрата. Приятен, млад човек. Ще се радвам, ако някога ми преподава.
И тъкмо за това от тримата пред нас избрах него. Другият в дясно много викаше, сякаш несъзнателно се вживяваше в рол ...