Белият кон потропваше върху каменната уличка, а принцът се поклащаше върху него. Всъщност, нямаше никакъв кон. И принц нямаше,
но мъжът за миг се почувства такъв. Улицата си беше асфалтирана, всеки ден минаваше по нея, когато отиваше към закусвалнята,
преди работа.
Странно се чувстваше днес.
За първи път забеляза брезите.
Сигурно бяха двадесетгодишни, но чак сега ги видя. Изглеждаха някак накипрени, малките им листенца трепкаха, а клоните им
изглеждаха като гирлянди.
Украсяваха улицата.
Влезе в закусвалнята. Сервитьорката му донесе менюто.
– Пак кафе с мляко ли? – попита тя.
– Имаш красиви, нежни, бели ръце, като шии на лебеди. – чу се да казва той и се изненада на самия себе си. Тя се врътна и отиде да
направи кафе. Донесе го, а в каймака беше нарисувано сърце. Той я погледна и видя очите ѝ. В тях имаше тъга, усмивка, копнеж, ...