Беше лето хилядо деветстотин седемдесет и седмо. Демокрациата, която беше натиснала западния свят, хич и не беше сънувала, че някога ще прекрачи тези географски ширини. Пък и у нас тоя строй отдавна беше само една история - ние бяхме на по-горно стъпало. И се развивахме. Всестранно. Където и да ни барнеш, все бяхме сред първите. И бяхме нация техническа. И бяхме нация спортуваща. Нямаше кой да ни се опре нито на борба, нито на щанги, нито на художествена гимнастика. Пък си бяхме една от най-интелегентните нации. А културата - малий, там бяхме върха. Във всяко село имаше читалище и какви ли не самодейни групи. Абсолютна конкуренция на танцови, вокални, театрални и какви ли не още състави. И точно по това време, театърът в едно северозападно градче, с името Вълчедръм, беше в апогея си. Нямаше толкова крави в краварниците, толкова кокошки в кокошарниците, толкова овце в овчарниците, колкото актьори в читалището. На опашка се чакаше някой да се откаже, та друг да дойде. Абе, отдавна сме си ...