Времето просто преминаваше пред очите ù.  Носеше се бавно, като студения полъх на този ден. Докосваше се до кожата ù. Прокарваше си път през тъмните ù коси, сякаш да ù припомни, че не е сама. 
Но тя се бе изгубила. Не помнеше пътя, по който да се върне. Не успяваше да надмогне себе си! И златистият хоризонт пред погледа ù изглеждаше тъжен, като нейните очи. Далечно-объркана, строеше стени пред себе си! Отново.

За пореден път бягаше от болката, като съзнателно поставяше тези прегради. 
От страх... Този непреодолим страх, вродил се в съзнанието ù, каращ я да върши недообмислени неща, да прави грешки, да се отдалечава от всичко... 
  Уплашена! Това бе думата. Чувстваше се като дете, което отчаяно се опитва 
да се защити, а това никак не бе присъщо за нея. 
Но имаше ли значение? Вече бе променена! За кой ли път?! 
Смразяващ студ! Това усещаше в душата си. 
Сякаш там никога не е изгрявало слънце, за да стопли пустотата ù от чувства. Сякаш там започваше нов ледников период и всичко оставаше заровено под
дълбоките преспи сняг. 
Болезнена любов таеше дълбоко в сърцето си. Толкова голяма, обземаща я любов, загнездена в раните ù, че ако имаше кой да я поиска, би се изгубил в нея. 
  Полъх на вятър. Ден от онези, в които небето бе потънало в мрак... или поне така го виждаше тя. Смесица от чувства живееха в нея. Ту хубави, ту лоши.  Ставаше, вървеше, заспиваше с тях.  Времето просто идваше и си отиваше пред очите ù. 
Тези тъжни, дълбоки, влюбени очи, копнеещи за нежност, любов и топлина. Криейки огромен страх, излъчващи само студ. 
   Самота! Помисли си тя. Прошепна думата и простена тихо едва. 
Самота сърцето ù бе свила. 
Страдаше с усмивка на уста!