Анна се разхождаше по пустите улици. Студът беше прогонил от тях смеха и детската врява. Сега само откъсналите се есенни листа я съпровождаха по пътя й към Нищото. То бавно я поглщаше и я превръщаше в една от многото обезличени тъжни души. Самотата я притискаше и не й позволваше да диша свободно. Тишината се беше вселила в нея и я караше да не вярва, че ще се справи. А колко щестлива беше само преди дни. Колко радост и даряваха греещите му очи. Как я изпълваха със светлина и огън. И тя, подобно на привлечените от пламъка пеперуди, изгаряше в собствената си страст и желание. И тя, като удавник за сламка, се хващаше за безпочвени надежди. Но силите вече не стигаха, за да спаси вярата. Вярата, че пак ръцете му ще я обгърнат, че пак смехът й, весел, по детски невинен и по женски звучен, ще изгони болката...
Той седеше пред купищата учебници и се чудеше накъде да поеме. Когато я остави, Емо искаше само да успее, да не мисли и за нея и да се съсредоточи върху предстоящите изпити. Но някак си красивото й лице и спомените за отминалите времена изплуваха пред премрежения му от неизплакани сълзи поглед. Четеше милите й смс-и, спомняше си нежните й слова и вече не знаеше дали е постъпил правилно и дали си е заслужавало да я жертва в името на каузата. Чуваше смехът й в главата си. Протягаше ръце и аха да я докосне, но мъничката й фигура се пръскаше някъде в космичното пространство. Оправданието беше глупаво. От прекомерна любов го беше направил. И от страх да не я гледа как си отива. Дали щеше да се затвори кървящата рана?...
Анна стоеше на спирката и чакаше автобуса, за да си отиде у дома. На тази спирка му беше казала, че го обича. Тук се бяха целунали за пръв път. Как трепереха ръцете й тогава. И колко се притесняваше. Изживените мигове и предишните трепети нахлуха в нея като пролетен вятър и и припомниха, че не може да е свършило. Те се обичаха и въпреки обстоятелствата пак щяха да бъдат заедно. Защото само времето знае колко силна е любовта....
Телефонът звънна.
- Ани?
- Емо...
- Обичам те. Исках само да го знаеш. Положението ни е временно, любима. Само след няколко месеца, ще се смеем над това.
-Мислиш ли, че тези няколко месеца няма да са като бездънна пропаст между нас?- попита с глас, пълен със сълзи.
- Аз ще я прелетя, мило. На крилете на безкрайната любов. Ще бъдеш ли ти там, за да ме чакаш?
- Войниците стоят на поста си и чакат. Чакат...- прошепна Анна, задушавайки се от напиращите на гърлото й ридания.
- Ще се справим, скъпа. Знам, че ще се справим. Само не убивай надеждата...
Тя затвори и целуна телефона. Да! Нищо не беше свършило. Щом любовта още живееше.
Той се усмихна и се наведе над поредния учебник. Сега вече знаеше, че няма нещо, което да го сломи...
© Метафора Все права защищены
Видях милия ти коментар на едно мое прозиведение и сметнах, че аз също трябва да прочета твое за да видя критика си Ами какво да ти кажа, това беше наистина прекрасно!Просто начина ти на писане, на изразяване...Още повече, че колко ли момичета са преживели всичко това, сякаш говориш за всички тях (и аз в това число).Така че, какво мога да кажа, освен - ПРОДЪЛЖАВАЙ ДА ПИШЕШ!Може би някой ден ще седя на опашка и ще те моля за автограф