12 авг. 2014 г., 20:57
1 мин за четене
Самотата, приятелю, е като неканен гост- влиза без да чука и остава без да пита... И през цялото време докато ти се заблуждаваш, че като си постоянно сред тълпи от хора, че живеейки динамичен живот... Ще успееш да я прогониш, да избягаш, Тя тихичко и безцеремонно се разлива в кръвта ти, тече по вените ти... като чума завладява душата и сърцето ти.. И осъзнаваш, че си водил една война, която си загубил още преди да е започнала...
Самотата запълва дните ти със сивкав цвят и се чувстваш сам, дори и сред свои... И когато си най-самотен и ти е най-трудно... Точно в този момент, животът ти нанася серия от удари... Тогава единственото, от което се нуждаеш, е сила, за да устоиш... Но ти я нямаш, защото прекалено дълго време си се борил за нещо или някой, които не са си стрували жертвите... В такъв момент на най-голяма слабост се нуждаеш от приятелски ръце, които да те прегърнат... и Приятелски очи, които да поплачат заедно с теб... Приятел, с който просто да поговориш... Който да ти даде силат ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация