По време на приятния юнски следобед, гарата на големия приморски град кипеше от живот. Туристите, които посещаваха морския курорт бяха извънредно множество. За последния месец населението неспирно се покачваше. Тая гледка терзаеше ума на нещастния дух, който обитаваше гарата вече близо два века. Както обикновено, той беше облечен в скъпи, изящни одежди от XIX-ти век, а на гърдите си носеше огромен бронзов часовник. Стоейки на пейката, той беше подпрял главата си с двете си ръце и въртеше поглед към преминаващото наоколо множество от непознати хора. По стар обичай, щом преброените от него хора преминат броя от сто души, той започваше да води своя монолог, който почти винаги звучеше по еднакъв начин.
- Колко жалко е всичко*! - говореше призракът – Колко жалко е всичко... А нявга аз вярвах, че всичко на тоя свят е в ръцете на човешкия род. Колко много съм се заблуждавал, колко много... За краткото си съществуване на земята, те, човеците, не разбират нищо. Бях на малко над тридесет години, ...