´´ ДЖУЛИЯ´´
Тя бе толкова красиво момиче, бе дори моя най- добра приятелка..., а смъртта най безмилостно ми я отне!
В разказа си ще я нарека Джулия...
Джулия беше от село, едно бедно селско момиче, което бе таи красиво, но сърцето му страдаше, нещо го мъчеше, какво бе то? Тя не бе навършила дори седемнадесет години, когато си отиде от този свят. Защо?
....................................................
Приятелката ми от доста време вече не бе същата, нямаше я вече онази красива усмивка- тя бе заменена с фалшива, а в очите и се четеше болка на едно невинно и красиво детско сърчице! Животът и бе труден и хората които я разбираха и обичаха бяха много малко. Джулия изпитваше болка още, когато бе в началното училище и децата и се подиграваха и шушукаха зад гърба и, че майка и се е омъжила за турчин и какво ли още не. С времето се научи да живее с тази мисъл както и да бъде отблъсквана от връстниците си. Освен това, че съучениците и и се надсмиваха, баща и денонощно я биеше и обиждаше...
- била курва,
уличница,
боклук
и какво ли още не.... Биеше я, защото се забавляваше с връстниците си, а най- лошото бе, че ние /приятелите и/ виждахме всичко това, а не можехме с нищо да и помогнем. Та това баща ли е? Той малтретираше собственото си дете!
Един ден Джулия ми каза:
- Знаеш ли, че баща ми има пистолет?
- Не, незнам! И какво от това като има пистолет?
- Ами преди време ме учи да стрелям върху бутилки и скоро от неговия пистолет ще умра!
Настръхнах, но не го приех насериозно, а дори се засмях. А тя с усмивка каза:
- Ще видиш! Че то живот ли е това!
И така изминаха последните почивни дни, в които виждах нейната усмивка за последно, но кой можеше да знае...
Прибрах се в града, започнах училище и мечтаех да дойдат следващите почивни дни и да си ида на село. Беше средата на седмицата, когато баба ми се обади, а гласът и звучеше някак странно, попита ме как съм и каза, че ще чака да си отида на село. Така приключи разговора ни.... Измина и останалата част от седмицата и аз си отидох с усмивка на село. Бях щастлива, че ще видя моята приятелка, и че отново ще споделяме..., но уви баба като разбра ,че ще отида да я потърся ми разказа как моята най- добра приятелка се самоубила. Разказваше така бавно и спокойно, а сълзите ми течаха ли ... течаха.
Вече я нямаше! Милата ми приятелка!
Попитах как се е самоубила, а баба със сълзи на очи каза:
- С пистолета на о ня нехранимайко, баща и.
Тогава изпищях от болка, а нещо в мен се прекърши, сещайки се за онези последни думи, които изрече Джулия. Не.. не, това не може да е истина!!!! Баба ми продължи да разказва как отишла с букет цветя да я види за последно и да и поднесе цветя от мен- приятелката и.
А аз едвам говорех:
- Защо? Защо, Господи, точно тя?
- Та тя бе красиво като капка дете, защо баща и я уби?
Отидох на гроба и, запалих свещичка, и оставих сълзите да текат, наведох глава... Минута мълчание!
´´ Почивай в мир приятелко скъпа!´´
Обърнах се и продължих напред , но вече не беше същото.....
КРАЙ НА 1 чАСТ
© Добромира Николова Все права защищены