1.Дидо

 

            Дидо лежеше в леглото и гледаше тавана, а пачаврата спеше до него. Тя нямаше да помни, че е спала с него, когато Дидо я отпратеше – нищо по-хубаво от това.        

            Откакто Зеленият камък беше у него, спа поне със двадесет курветини и то все такива, каквито си искаше – червенокоси, руси, чернокоси, зрели жени, тинейджърки и така-нататък. Караткосрочни връзки основани не на спомени, а на бели петна. Срещаше ги на улицата, показваше им камъка, след това всичко беше въпрос на време. Струваше му се, че с колкото повече от тях спи, толкова по-безчувствен става. При мисълта за това се усмихна – не бяха ли чувствата просто една илюзия, която създаваме за себе си, за да придадем илюзорен смисъл на живота? Естествено, за Дидо нямаше нищо по-смислено от истината.

            И все пак, след толкова безлични жени, една от тях продължаваше да му се върти в главата – приятелката на Андрей. Това дребничко, русокосо девойче с невинно изражение, което... може би беше единственият човек, способен да го спре – способен да му отнеме камъка. Колко щеше да е хубаво, отделно от това, ако можеше да я покори.

            Червенокосата курветина до него се събуди и започна да го гледа с бездушния си поглед. Бе все още под въздействнието на камъка. Той я облада отново, след което ѝ каза:

            -Изкъпи се и се разкарай!

            Тя го послуша и влезе в банята. Дидо го напуши смях – на тръгване тя нямаше да има никакви спомени от него, само болка между краката.

            Когато тя се върна, той ѝ каза:

            -На тръгване ми остави парите си!

            Така успяваше да преживява последния месец, прибираше парите на момичетата, с които спеше. Някои от тях имаха големи заплати, някои богати родители, някои богати любовници. Колко хубаво беше, че може да ги избира. После не помнеха нищо, а това беше най-забавната част от цялата работа. Не желаеше нито той да помни, нито те.

            Момичето му остави всичките си пари, облече се и си тръгна.

            „Нима мога да падна толкова ниско, та аз не заслужавам да бъда наречен мъжка курва дори?!“ - размишляваше той.

            Стана, облече се, взе си душ, подреди стаята и излезе на разходка. По пътя си купи кафе и седна да го изпие на една пейка с удоволствие. Да, вятърът беше приятен, морето романтично, кафето имаше страхотен вкус. Нещата си бяха дошли на мястото, беше получил от живота всичко, което искаше и не желаеше повече. Дори и приятелката на Андрей, но какви красиви очи само имаше тя! Ани беше от онези жени, които остават с теб дълго, след като си тръгнат и не заради пищни форми или тем подобни. Дидо беше попадал на такива, именно отношенията му с тях го бяха тласнали към душевната му мизантропия. Такива като Таня, да, на моменти тя още му липсваше, но той я беше запратил там, където курвенският ѝ задник заслужаваше – в космическото забвение.

            Щом си помисли това, отново го напуши смях.

            Сети се за момичето, с което спа снощи – Емануела. Беше от тези със богатите родители, студентка по икономика и с богат любовник, който обаче беше малко стиснат. Беше ѝ звънял поне двадесет пъти тази нощ. Щеше да я пита къде е била цяла нощ, какво е правила, защо не му се е обадила? Тя нямаше как да му отговори, понеже не помнеше, а той нямаше да ѝ повярва така или иначе. Щяха да скъсат, но дали щеше да я проследи,  дали не я следеше вече, дали щеше да прати някой след Дидо? Дори и да пратеше, Дидо щеше да го обезвреди, да затвори душата му в буркан, след което да хвърли буркана в морето. Беше си накупил една дузина ясписи за подобни случаи. Все пак се надяваше да не става така, момчето го беше предупредило. Реши засега да не я търси повече, въпреки че тя имаше невероятно тяло. Е, човек не може да има всичко, дори и със свърхсили.

            След това отново се сети за Ана.

            Дидо стана и продължи разходката си.

 

                  2.Андрей

 

Андрей и Ана живееха заедно вече трети месец. В момента бяха в сесия, Ана не работеше, но Андрей бе започнал като брокер и бе станал забележително успешен. За първия си месец бе осъществил цели три успешни сделки, шефовете и колегите му се чудеха как е възможно това, но те отдаваха успехите му на скрит талант и търговски нюх. Отчасти бяха прави, с тази разлика, че истинският талант на Андрей му помагаше лесно да предостави на клиентите това, което търсеха, още преди те самите да са разбрали, че го искат.

            В момента и двамата бяха в квартирата си, Ана учеше, а Андрей си почиваше на терасата. Харесваше му да остава сам тук за известно време и да бъде заедно с мислите си. Мислите му в по-голямата си част изразяваха радостта от живота, който водеше, но също така мислеше и за убийците, с които той и приятелката му се бяха сблъскали наскоро.

            С Благой се виждаше от време на време, убиецът дори го поздравяваше. Андрей разчиташе мислите му и с успокоение разбираше, че онзи все още не си беше набелязал нова жертва. Мислеше и за другия - Дидо, който беше не по-малко страшен и злонамерен. Преди три седмици го беше видял да минава край блока, но за съжаление беше твърде далеч, за да успее да прочете мислите му. Видя само, че онзи гледа към тяхната тераса. Това беше достатъчна причина за Андрей да го провери. Той отиде до дома му, изчака го да излезе и мина близо край него.

            Онзи го забеляза и каза:

            -Здравей младеж, мога ли да ти помогна с нещо?

            Андрей разбра, че Дидо искаше Ана.

            -Не приятел, просто си минавам оттук – отвърна Андрей.

            -Оки-доки, лек ден!

            -Лек ден и на теб!

            Но малко преди да се отдалечат на нужното разстояние, двамата успяха да си прочетат последните мисли един на друг, а те не бяха приятелски.

             „Стой далеч от Ана!“

„Внимавай братле, ходиш по тънък лед!“

След това повече не се бяха видели. Андрей знаеше, че онзи засега е доволен от курварския живот, който водеше, но усещаше и друго – сблъсъкът им рано или късно щеше да настъпи.

Ана се появи до него на терасата.

-Ох, Анди, главата ме боли от толкова учене – каза момичето и се облегна на рамото му.

Той плъзна ръка по бузата, врата ѝ и каза:

-Хайде де, не ти вярвам!

Тя отдели главата си и го удари по рамото, уж му е много ядосана.

-Лесно ти е на теб – отвърна тя, като приближи лицето си до неговото – ти прочиташ мислите на професора и си готов.

-Само ако съм на първия чин, не забравяй – Андрей плъзна ръка зад кръста ѝ и я придърпа към себе си.

-Лъжец – каза тя и го плесна отново. Той я целуна.

-За какво мислиш? – попита го тя след това, като плъзгаше ръка по косата му.

-Нищо особено, за работата и за университета.

-Лъжеш, изглеждаш угрижен, а на теб тези неща никога не са ти грижа. – Тя го целуна по ухото и каза - Хайде, кажи ми!

Той въздъхна и каза:

-Видях онзи човек – Дидо, с вълшебния камък.

Тя моментално стана сериозна.

-Какво, къде?

-Беше дошъл пред нас. Дни по късно аз отидох до тях, изчаках го да излезе и се приближих към него. Разбрах, какво иска!

Ана примигна, след това сви устни:

-Какво? Защо не ми каза по-рано?

-Исках да съм сигурен.

-Добре и какво иска той?

-Теб и то без да го осъзнава ясно.

Тя се усмихна.

-Ха, загубеняка и той! Нека дойде, ще му взема камъка и познай къде ще му го завра!

Андрей плъзна пръсти по част от косата ѝ и я сложи зад ухото.

-Сигурен съм, че така ще го подредиш, казвал ли съм ти, че те обичам?

Тя се усмихна, но продължи разгневена:

-Такива като него знаеш ли колко са ми скачали - загубеняци?! Преди да срещна теб имаше един мухльо, преследваше ме. Аз го примамих към един мост, спрях времето и после го вързах надолу с главата. Не посмя да ме погледне повече.

Тя го целуна отново.

-И аз те обичам, между другото.

При всяка нейна дума той я гледаше в очите и тази гледка сякаш нямаше да му омръзне никога:

-Сигурен съм, че този можеш да го подредиш не по-зле, но трябва да сме внимателни.       

-Аз ти казвам - нека дойде, сто такива камъка като тоя няма да го спасят!

Андрей се усмихна:

-Да, само дето първи ще го пребия аз!

-Той ще си го получи рано или късно, нищо не е без цена – каза Ана.

Той я помилва.

-Дори и красива жена като теб?

-Най-вече! – отвърна тя.

-Добре госпожице, какво да направя, за да Ви имам?

-Ами, я да видим – тя плъзна пръст по гърдите му – накарай ме да си почина от това учене.

Той я хвана за ръката, а тя го поведе вътре.

 

3. Емануела

 

-Къде беше снощи? – попита Иван приятелката си вечерта в квартирата ѝ.

 -Н-не знам, не помня! – отвърна тя.

Беше уплашена и разтревожена от случилото се. Бе излязла на разходка в парка, след това видя някакво странно, безлично момче, което се обръща към нея, в следващия момент кръстосваше улиците в десет часа сутринта с празно портмоне и болка между краката.

-Как тъй не помниш? Звънях ти двадест пъти поне!

Иван Лазаров беше собственик на верига хотели, бе срещнал това момиче в единия от тях като рецепционистка. Заговори я един път, два месеца след това поиска развод от жена си, тъй като не искаше повече да крие срещите си с Емануела.

-Не знам, аз, видях, но...!

-Какво „но“!

-Тази сутрин – отвърна тя и в същия момент се прокле задето го беше казала.

-Аха, тази сутрин значи, а през нощта какво си правила, а? – повиши глас той. Иван Лазаров беше нетърпелив и избухлив човек – отчасти на това се дължеше успеха му в туристическия бизнес, отчасти проблемите в личния му живот.

-Не знам, аз вчера следобед бях излязла на разходка, щях да се виждам с приятелката ми Ана от университета, после... после се озовах на улицата в десет часа на другия ден – тя се разплака. Ако само от началото беше разбрала, че той е такъв... сега вече беше твърде късно да го остави. Той щеше да я преследва. – Моля те, повярвай ми... незнам какво се случи... тя също ми звъня, а не съм я чула, сякаш... някой ме беше упоил!

-Ей, лъжлива...! – Иван посегна да я удари, но в последния момент се спря. Разсъдъкът му бе в непрекъсната разпра с характера му и в този момент първият се беше обадил.

-Слушай, миличка, извинявай! – той се приближи към нея и я хвана за ръцете. – Прости ми, не съм на себе си днес, имаше проблеми в хотела!

Той замълча за момент и продължи:

-Виж, добре, вярвам ти, разкажи ми отначало докрай какво се случи?

-Стоях... стоях вчера на пейката, после се появи някакъв, нищо не ми каза, само се взираше психарски в мен... след това се озовах на улицата... с празно портомне!

-С празно портмоне ли?

-Да, виж – тя извади портфейла си и му го показа – разбрах го едва след като си взех такси, трябваше да ходя до банкомата, добре че не ми беше взел картата! Моля те, повярвай ми... никога не бих ти изневерила или нещо от сорта!

Емануела правеше всичко възможно, за да скрие болката между краката. Психарът със сигурност се беше възползвал от нея, но как... как бе възможно всичко това?

При думата „изневяра“ гневът на Иван отново го завладя, но той си наложи да се удържи.

-Значи... добре, тоя трябва да те е приспал и да те е отвлякъл. Някак си посред бял ден. Как изглеждаше скапаняка?

-Ами нищо особено, някакъв сухар – с черна коса, слаб и носеше една от ония ужасните сини ризки с якичка. В момента, в който го видях... и следващия момент се озовах на улицата в десет часа сутринта.

Иван смяташе, че тя го лъже, не му беше за първи път да наказва изневерила му курветина, но усетът му, придобит след години работа с хора, подсказваше, че тук има нещо... нещо друго и беше любопитен да разбере какво!

-Еми, слушай – каза той като я погали по косата – ето какво ще направим – той помисли малко и каза: - Наполовина ти вярвам, наполовина си мисля, че ме лъжеш, затова ще направим така – утре отиваш в студио за татуировки, познавам човека, пази хигиена и ще си направиш пиърсинг на долната устна. Ще ти купя специална обеца с камерка и ще си я сложиш, смятам че този, който те е използвал, ще те потърси пак! Ти си от тези жени, които трудно се забравят!

 Той я погали докато казваше това, а тя посърна: щеше да я следи... нон-стоп?! Щяха да я дупчат! Не, тя не можеше да позволи това!

-Какво? Не, никакви пиърсинги няма да си правя! – изкрещя тя.

-Млъкни! – изсъска през зъби той, хвана я за гушата, впоследствие отпусна захвата и каза: - Ще направиш каквото ти казвам, ако наистина ме обичаш и искаш да докажеш, че не ме лъжеш, ще го направиш!

„Искам да те напусна, искам да се махнеш от живота ми, завинаги!“ – помисли си тя, както десетки пъти преди това, но нямаше смелост да му го каже в лицето. Страхуваше се от него, макар да не искаше да си признае и точно страхът я държеше в тази връзка.

Той я пусна и придърпа брадичката ѝ към себе си:

-Ще го направиш миличка, ако наистина ме обичаш, а аз ще намеря тоя скапаняк и ще го накарам да страда, нали? Правя го за теб!

Тя поклати глава в съгласие, той я целуна и каза:

-Добре, добро момиче – отвърна той, след това плъзна поглед по деколтето ѝ, разсъблече блузата ѝ и я склони да отидат в спалнята.

 

                                                4. Ана.

 

-Охо, Еми, здравей, я какъв е този пиърсинг – попита Ана приятелката си, докато бяха в почивка от лекции.

-Здравей, ами реших малко разнообразие, пък и моят... смята че ми отива – отвърна тя.

Въпреки опитите ѝ да звучи ведра, трудно скриваше тъгата в гласа си.

-Нещо си тъжна, не ми харесваш, да не би твоят да те накара?

Тя се усмихна измъчено:

-Нещо такова, така ме обозначава като... камъкът има специална стойнст за него.

-Като какво те обозначава?!- попита недоверчиво Ана.

-Имам пред вид... че съм неговото бижу и това много ме ласкае – отвърна тя с усмивка и едвам скалъпена лъжа.

-Добре, както и да е. Виж, тази вечер с Андрей ще излизаме, искаш ли да дойдеш? – попита Ана.

-Няма да мога днес!

-Тогава утре?

-Да, утре мога – отвърна тя, като се сети че Иван е на бизнес среща – с удоволствие!

-Значи след лекции те вземам – отвърна Ана.

-Да, всъщност добре ще ми дойде с вас малко разходка, докато е топло още – каза Емануела.

-Решено – отвърна Ана.

 

                                                5. Благой

 

Благой четеше на телефона си новините за странните инциденти в града. Всички те – смъртни случаи без следи от насилие. Напълно здрави тела, само че – мъртви. Полицията посочваше за две от тях един заподозрян – Д. М., който бе присъстващ на два от странните случаи, бяха го привикали, но поради липса на доказателства,  го бяха пуснали.

 „Странно“ – помисли си Благой. Доста непредпазлив човек, сякаш е бързал, стига да е било негово дело. Дали не ставаше въпрос за поредния „супергерой“, подобен на Благой и онези двама сладури – Андрей и Ана?

„Значи далеч няма да сме само ние“ – продължи с мислите си Благой.

Беше му любопитно, трябваше да го открие, възможно беше да е още някой с подобен на неговия морален кодекс.

Благой ги докосваше и те умираха от вътрешен кръвоизлив, а този просто издухваше живота от здравите им тела. Каква сила само!

Припомни си за смъртта на загриженото татенце и се усмихна. Преди това не спираше да мисли за това, а сега мисълта за трупа му създаваше у него единствено покой.

Жена му и детето сигурно страдаха от безпаричие, а може и да си почиваха в облекчение, Благой не се беше интересувал след това и не му пукаше. Беше си изпълнил задачата.

            Д. М., кой ще да е този, дали нямаше да се сприятелят, ако научеха един за друг?

Но за какво пък му трябваше някой друг, Благой беше и винаги си е бил сам? Още откакто докара инсулт на баща си, след поредния домашен скандал, завършващ с побой над майка му. Баща му я биеше, а Благой просто дойде към него и го докосна по гърба, там където беше сърцето. За краткото време, в което си отиде, дъртият задник изпита достатъчно болка. А майката на Благой беше загубила разсъдъка си след случката и стоеше непрекъснато вкъщи, зареяла празен поглед в прозореца. Благой плащаше следването си с нейната пенсия и със спечеленото от работа по хотелите през лятото. Въпреки трудностите в живота, той имаше амбиции и бе твърдо решен да ги следва. Никой не знаеше за хората, които беше убил, но всички останали някак усещаха сбърканото в него и го избягваха. По-добре за тях, той не можеше да търпи хора и непрестанното им плямпане - плямпане, което ги вкарваше в гроба.

            Д. М., дали пък да не пита господин телепатчо за този извънредно интересен случай. Онези двамата рядко му се бяха мяркали пред очите след последния път. Благой им благодареше мислено и го оценяваше. Може би единствените хора с малко интелект в главата, които би нарекъл свои приятели, при определено стечение на обстоятелствата. Бяха разбрали мотивите му и това значеше много за него.

            Беше станало време да върви за лекции. Той взе папката си и тръгна, но остави страницата със статията отворена на телефона си.

            В една от почивките срещна Андрей по пътя.

            -Здравей – каза му той.

            -Здравей – отвърна му сдържано Андрей. Той се страхуваше от него и с право. Благой уважаваше това.

            Извади телефона си и му показа статията.

            -Нещо да ти е известно по случая?

            Андрей погледна телефона, погледна Благой, погледна в земята, вдигна поглед и отвърна:

            -Да, знам кой е, срещнахме се случайно и прочетохме мислите си един на друг.

            -Мхм, значи още един като нас?

            -И да и не, при този ситуацията е друга.

            -Ще ми кажеш ли каква?

            -Не, знам какво си мислиш!

            -Нима? – отвърна Благой и вдигна пръст към него, но Андрей не трепна, беше си наложил самообладание. – Помисли си пак!

            -Ще ти кажа, че е по-могъщ от теб... и от мен, само толкова!

            Андрей с притеснение предвиждаше, че тези двамата щяха да станат приятели. А това нямаше да бъде добре за никой и можеше да стане дори по-лошо, като например Благой да се сдобие с камъка.

            -Интресно – Благой не сваляше пръста си, продължаваше да го държи пред гръдния кош на Андрей. – Искам да го намеря, уважавам те за начина, по който ти и Ана постъпихте с мен, но ще ми помогнеш да го намеря, по един или друг начин!

            Андрей гледаше пръста, гледаше и него в очите. Изведнъж на Благой му прилоша, погледът му се разтресе, все едно главата му беше във вътрешността на камбана и усети странна отпадналост на крайниците си. Андрей го гледаше в очите, но там вече нямаше страх. Дали приятелката му не беше някъде тук?!

            -Търси си го сам – отвърна Андрей и в следващия миг изчезна, а Благой изпита гадна болка в стомаха, която го накара да се свие.

            Папката му беше паднала на пода. Някой го беше ударил с нея.

            Малко след като се съвзе, опита да намери Андрей сред тълпата студенти и сякаш видя силуета му и този на Ана.

            Задникът му беше направил нещо, сигурен бе. Явно можеше и друго, освен да чете мисли.

 

                                                           

 

 

6.Андрей

 

            -Анди, добре ли си? – попита го разтревожена Ана, докато излизаха навън. – Скапан изверг, само ако се бях появила по-рано! Докосна ли те?

            Андрей сложи ръка на рамото ѝ и след като се настаниха на една пейка и каза:

            -Не, няма проблем, ако ме беше докоснал щях да съм мъртъв, не успя... защото аз  успях!

            -Какво си успял?

            -Ти спря времето, заби му папката в корема, но преди това аз... успях да му приложа мисловен тласък. Той се почувства зле, само още докато го гледах.

            -Какво... искаш да кажеш, че освен да четеш мисли можеш и да...?

            -Точно така, наскоро се случи пак, докато се бях изнервил на един в библиотеката, гледах в тила му, почувствах, че нещо излиза от мен, все едно го сграбчвам и моментално му стана лошо. След това отпуснах захвата и той се оправи, но не разбра, че идва от мен. Приложих същото на едно улично куче, което започна да ми ръмжи, малко след това си тръгна със скимтене.

            Ана облещи очи:

            -Наистина, значи, дарбата ти... се развива.

            -Точно така, мисля че вече не съм чак толкова беззащитен, но е страшно изморяващо!

            -Разбирам – отвърна тя и плъзна ръка по гърдите му. – До теб съм каквото ще да става!

            Двамата погледнаха към входа на универистета, видяха Благой, който само ги изгледа и продължи спокойно към изхода.

            -Мисля че няма да ни закача скоро пак – каза Андрей. – Той искаше да му разкажа повече за Дидо, нямам представа как, но по някакъв начин се досети, че мога да знам, а аз направих грешка като му казах.

            -О, не! – каза Ана.

            -Иска да се запознаят – продължи Андрей – смята, че ще намери в него някакъв вид приятел, понеже... му е самотно. Не вярвам, че Дидо ще е заинтересован от това, твърде е ангажиран с разгулния си начин на живот.

            -Майната им, нека се избият двамата, само че...  

            -Да, само че никак няма да е добре Благой да се сдобие с камъка.

            -Не, онзи Дидо има по-големи способности, съмнявам се Благой да може да се доближи толкова близо до него.

            -В тоя Благой има нещо, нещо в очите му, което му позволява лесно да ти влиза под кожата.

            Ана въздъхна и Андрей замълча.

            -Но ти влезе под неговата – отвърна тя с лека усмивка.

            -А ти му игра една папка в стомаха без да се усети, мисля че това ще го държи на разстояние от нас, поне известно време.

            -О, нека да опита пак, ще му забия и стол в главата този път – отвърна разпалено Ана.

            Тя беше горещ характер и това бе поредното нещо у нея, което Андрей харесваше.

            -Нека днес да развеселим приятелката ти – каза Андрей и я помилва.

            Тя се усмихна.

            -Да, тя има нужда, мисля че ще ѝ дойде много добре тази вечер, приятелят ѝ... нещо става с приятеля ѝ, сякаш не ѝ дава достатъчно лично пространство или нещо от сорта! Искам ти да разбереш какво е и да видим дали можем да ѝ помогнем.

            -Да и аз смятам, че трябва да се запозная с нея и да разберем какво е. Възможно е да е ревнив насилник, например.

            -Да, и аз си мисля нещо такова.

            Настъпи време за следващата лекция.

            -Хайде да тръгваме – каза Андрей и двамата станаха и се насочиха къв входа на университета.

 

                                                            6. Ана

 

Заведението беше близо до морето, духаше лек, хладен ветрец, който въздействаше приятно и на тримата. Но Ана виждаше, че това не е достатъчно за Емануела. Все пак разговорът им протичаше приятно. Нямаше търпение да попита Андрей, който вече със сигурност знаеше какво се случва с нея, но нямаше как, докато не останеха насаме.

            Андрей пиеше уиски, а те двете коктейли. Алкохолът лека полека ги караше да се отпуснат. Емануела пиеше, но все още беше нащрек, сякаш някой я следеше непрекъснато.

            -Ани, ще дойдеш ли с мен до тоалетната? – попита тя.

            -Да, разбира се, Анди нали няма да ни бягаш? – попита го тя, като плъзна ръка по лакътя му.

            -На дами като вас трудно ще се реша да им избягам – отвърна той, а Ана го плясна по рамото и двете тръгнаха.

            Така и не се случи да останат сами, но Ана бе готова да изчака.

            Не след дълго тримата си тръгнаха и решиха да си направят приятна разходка из парка. За момент забравиха грижите си, след час и нещо се изпратиха, а когато Ана и Андрей останаха сами, момичето попита приятеля си:

            -Е, какво ѝ има според теб?

            Андрей покати глава и каза:

            -По-неприятно е отколкото мислехме, когато го прочетох в мислите ѝ не можах да повярвам. Емануела е била отвлечена от Дидо, а не помни нищо. Приятелят ѝ – Иван Лазаров, собственик на верига хотели и нелечим истерик, е сложил камерка в обецата под долната ѝ устна. В момента съм сигурен, че я следи. Тя му е казала за Дидо и той иска да го пипне, както и да е сигурен, че тя не може да му изневери.

            -Какво, не мога да повярвам?! Ще го убия този Дидо! – възкликна Ана.

            -Още нещо - Емануела иска да напусне Иван, но я е страх от него, той няма да ѝ даде. Най-вероятно ще я пребие или нещо по-лошо!

            -По дяволите и тоя ще го убия! - изръмжа Ана.

            -Честно казано, аз се чудя кой е най-лош – Иван, Благой или Дидо! Но чакай, може би има начин да ги обезвредим и тримата – каза Андрей.

            -Добре, трябва да направим нещо, Анди, поне аз, не мога да оставя нещата така. Тя е толкова добро момиче и ми е близка приятелка, не мога да я оставя в тази каша.

            -Разбирам те и съм до теб. Трябва да измислим план – каза той и се умълча.

            Двамата вървяха умълчани известно време. В един момент Андрей каза:

            -Иван трябва да научи за Дидо, да го намери и Дидо да го обезвреди, само така Емануела ще е свободна.

            -Да заведем Иван при Дидо?

            -Точно така, не мисля че нашият калпазанин ще има проблем с това. Може да изсмуче душата му, но честно казано за такива отрепки като Иван не ми е жал.

            Ана помълча известно време, помисли и каза:

            -Съгласна съм, как ще го направим? Знаем, че Иван следи всеки неин ход!

            -Трябва Дидо да я отвлече пак, а камерата ще покаже на Иван всичко.

            -Ами ако вместо него Иван успее да го обезвреди, после той може в гнева си да убие Емануела! Трябва да я предпазим на всяка цена!

            -Да, съгласен съм – отвърна Андрей.

            Двамата помълчаха още известно време, докато вървяха към квартирата си.

            -Ще говорим с Дидо – каза най-сетне Андрей, след дълбока въздишка – ще приложим към него същатата стратегия, каквато приложихме срещу Благой. Ще го направим наш съюзник, ще го накараме да я спаси, само той може.

            -Да се съюзим с този психар?!

            -Единственият начин е, на полицията няма да можем да разчитаме. Иван има прекалено много връзки, ще е трудно. Стратегията не подейства срещу Благой, но тук е различно. Ще убедим Дидо да направи едно добро дело.

            Ана помълча, след което въздъхна и каза:

            -Добре съгласна съм, ще говорим с него, явно нямаме друг изход.

 

                                                            7. Дидо

 

            Днес Дидо се събуди с мисълта за Емануела. Искаше му се да я викне пак и може би щеше да го направи. Цял ден се излежаваше и бездействаше, когато следобеда реши да си направи разходка. Когато се върна, видя пред дома си нещо неочаквано – Андрей и Ана. При вида на момичето сърцето му затуптя по-бързо.

            -Здравей Дидо – каза му Андрей.

            -Приятел, доста често взе да ми се мяркаш пред квартирата, нещо не ме кефи това! – отвърна злонамерено Дидо и плъзна палец по вътрешността на дясната си ръка, там където беше камъка.

            -Повярвай ми на мен също не ми е приятно, но така се случи, че имаме нужда от помощта ти.

            Дидо вдигна вежи в изненада. Сега стана интресно, помисли си той.

            -Нима, от моята?! Че с какво мога да ви помогна аз?!

            -Знам на какво си способен, имал си отношения с едно момиче на име Емануела.

            -Емануела, о да – какви извивки, какво тяло! – отвърна с престорено изражение той.

            Ана го изгледа гневно. Андрей усети това и я докосна по ръката.

            -О, да предположа ли, че сте близки приятели с нея? – отвърна нагло Дидо.

            -Предполагай каквото искаш, но това което имам да ти кажа касае веселия живот, който водиш – отвърна му хладно Андрей. Дидо докосна камъка си и опита да вникне в главата му, но... каква изненада – все едно се сблъска със солидна стена.

            Адрей на свой ред се усмихна и Дидо изпита мигновен световъртеж, след секунда се съвзе, а Андрей му каза:

            -Виждаш ли, не си единствения със свръхвъзможности.

            -Мамичиката ти? – изсъска Дидо.

            -Ще ме изслушаш ли? – спокойно му отвърна Андрей.

            Дидо не отвърна, вместо това тръгна към тях. В следващия момент се сви на две, коремът и слепоочието му пламнаха от болка, а ръката му, там където беше камъка, бе станала ужасяващо лека. В следващата секунда той с ужас установи две неща: камъкът му липсва, а приятелката на това момче го държаше в ръката си. Тя му се усмихна и каза:

            -Това ли търсиш, чекиджия смотан?!

            -НЕ! – изкрещя Дидо и се изстреля към нея.

            Целият му свят се сриваше, не! Това не беше възможно! НЕ БЕШЕ!!!

            Не можа да я достигне, сруваше му се че момичето беше на километри от него, а го виждаше съвсем ясно пред себе си, с нагла усмивка и със съкровището му в ръце!

            Андрей го хвана за яката, удари му един шамар с опакото на ръката, а Дидо имаше чувството че го удря кран и се озова на земята. Чувстваше се неимоверно слаб, опитваше се да се изправи, но не можеше.

            -Как е Дидо? Какво е чувствтото да си на мястото на жертвите си, безпомощен и безсилен като зеленчук, а?

            -Вър... ни го... спри!!! – всичко свърши, мислеше си с ужас той, всичко за което се беше борил, за което беше убивал.

            -Не, няма да спра, ти трябва да спреш, по-точно да бъдеш спрян!

            Но в един момент агонията спря и Андрей само се приближи към него:

            -Да, Дидо, всичко свърши, заслужаваш да те убия, но аз не съм като теб, ще ти дам шанс, ще ти дам възможност да намериш мястото си в този свят, като използваш само собствените си усилия и възможности. Знам че няма да успееш, защото ти не можеш да се адаптираш и тази присъда е по-справедлива, отколкото да постъпя така, както би постъпил ти.

            -Не, моля те, върни ми го! Не мога да живея иначе, не мога да живея така, както преди!

            -Ще трябва! – отвърна Андрей, след което се изправи и му обърна гръб. Дидо рязко стана и опита да го нападне, но в същия момент се озова отново на земята с пулсираща болка под брадичката си. Придъвка няколко пъти и усети кръв в устата си.

            Ана се беше приближила към тях, но той не я видя, не я усети. Тя още държеше съровището му в ръка, а той не можеше да го достигне.

            -Така ти се пада, скапаняк! – отвърна му тя.

            Андрей се обърна и му каза.

            -Прибери се Дидо, всичко свърши!

            След това взе от нея камъка, прибра го в джоба на якето си и двамата с Ана си тръгнаха.

            Дидо стоя няколко минути на земята, след това се прибра в квартирата си, пребит, унизен и съсипан.

            Затвори вратата, клекна на пода и зарови глава в шепите си. Ченето му още пулсираше от болка, но не го беше грижа.

            Бяха му го отнели! Съкровището му не бе вече у него! Всичко беше свършило! Нямаше да има повече случайни жени, а парите му... парите му щяха да се изпарят за нула време. Трябваше да започне да работи и то веднага! Не, не искаше, не можеше... но щеше!

            Той погледна невиждащто към входната врата.

            Щеше да си го върне!

 

                                                            8. Андрей

 

-Мила, планът не беше точно такъв – каза Андрей, докато вървяха към дома си. –

Но стана по-добре, отколкото мислех.

            -Беше по-добра идея да му взема оръжието и просто да го обезвредим. Знам че беше рисковно, но трябваше да опитам!

            -Оказа се по-добра от него, което ме изненада, но ме и раздва. Дидо повече няма да убива или да прелъстява случайни жени – отвърна Андрей.

            -Но какво ще правим с това нещо сега?!

            -В момента разполагаме с най опасното оръжие, което може да притежава човек, ако го използваме има риск да го загубим, силни сме, но не сме всесилни.

            -С това вече сме! – отвърна тя.

            -Да, но виж... трябва да го скрием, да направим така, че никой да не може да го има. Смятам че не трябва да използваме друго, освен собствените си сили.

            -Хм, добре съгласна съм, да го счупим – отвърна тя.

            -Добре, да пробваме - отвърна той.

            Те се прибраха, Андрей взе един чук от килера, сложи камъка на пода и замахна.

            Не се случи нищо, единствено чукът отскочи и за малко да удари. Камъкът нямаше дори драскотина. Андрей опита още един-два пъти, но резултатът беше същия.

            -Не стана – каза Ана. – Много странно.

            -Това все пак е извънземна материя. Не виждам друг вариант, освен утре да купя  сейф и да го сложим вътре.

            -А не може ли просто да го хвърлим в морето?

            -Да, но имам силното усещане, че това е лоша идея. Трябва да го запазим все пак, ако се наложи го използваме в някакъв момент за добро. Всичко е възможно – заключи той.

            -Трябва да спасим Емануела. Мислехме Дидо да го стори, но с този камък няма ли да е най-сигурно да го направим ние, мога да го използвам аз – отвърна тя.

            -Със способностите си на телепат, имам странното усещане, че този камък може да погълне разума ти, както и моя. При Дидо не е било проблем, защото е... душевна развалина, но ние сме кажи-речи със всичкия си, все още поне.

            -Добре, какво ще правим с Иван?

            -Ще трябва да се срещнем с него и да го убедим да остави Емануела на спокойствие.

            Ана се усмихна.

            -Мисля че няма да ми е трудно!

            Андрей я погали по брадичката:

            -Понякога си мисля, че за теб трудни неща няма.

            -Абсолютно си прав – отвърна тя и той я целуна.

            Двамата опаковаха камъка в хатия и го сложиха в кашон. На другия ден Андрей купи сейф и го сложи в килера, след което заключиха опасния артефакт.

 

                                                            9. Емануела

 

            -Е, мила, някакви непредвидени работи? – попита Иван и погъделичка Емануела по брадичката, докато двамата лежаха на леглото след уморителен секс.

            -Не, мисял че и сам знаеш – отвърна тя. – Кога ще махнеш тази простотия от лицето ми?

            -Искам да пипна този, който те отвлече, знаеш!

            -Ами ако се е отказал да ме отвлича? И откъде-накъде знаеш, че изобщо ме е отвлякъл?

            -Как да го кажа – опитният търговски нюх ми подсказва това!

            Бяха минали три седмици от странната случка на Емануела. Тя очакваше с трепет да види онова безлично момче, но от него нямаше и следа! Как беше възможно да я е обладал? Как беше възможно пък да я е обладал и да не я търси повторно? Мъжете винаги се връщаха при нея, а тя искаше най-сетне да се отърве от тази гадна обица. Искаше Иван да го намери и да го пречука, за да бъде свободна най-накрая.

            -Да бе, вярно, как можах да забравя?

            Той обърна главата ѝ към себе си и я целуна.

            -Не го забравяй мила, никога! Аз знам кога хората ме лъжат и кога ми казват истината!

            -Тогава защо ти е тая камера в устата ми?

            -Защото имам чувството, че съм попаднал на нещо и искам да разбера какво, освен ако не искаш да ми кажеш добровлно?

            -Казах ти, че не помня и не знам, никога не съм имала такива бели петна в главата си.

            -Ето, вярвам ти, че не ме лъжеш, ето защо камерата трябва да остане.

            Тя въздъхна, а той започна да я целува по врата. Стана ѝ приятно за момент. Започваше да се чуди какво изпитва вече към този мъж – дали хладина или страст, дали омраза или любов. Той така или иначе беше влязъл в живота ѝ, може би трябваше да го приеме, но характерът му... имаше чувството, че истинският му аз я задушава, без да вижда същинското му лице. Имаше чувството, че той ще се разкрие едва тогава, когато тя му родеше дете.

            Не след дълго заспаха. На сутринта той отново я облада, след което се изкъпаха и тръгнаха с колата му. Той я остави пред тях и тръгна към работата си.

            Емануела се прибра, изкъпа се отново и легна да спи. Малко след като се събуди хапна и отиде на лекции. По пътя вървеше и мислеше за начина, по който се бяха стекли обстоятелствата в живота ѝ. Влачеше пет условни изпита, нямаше време да учи изобщо, заради срещите с Иван, за което спомагаше и мързелът ѝ. Понякога искаше да е сама и... свободна. Връхлетяха я още неприятни мисли, свързани с Иван и тя ги отпрати. Нима целта му не беше нарочно да не я остави да завърши, за да може да я направи изцяло зависима от него. Не, не беше това, тя отпрати и тази мисъл.

            На лекции видя Ана и приятеля ѝ. Щом седна до тях, мигновено ѝ стана по-добре. Тези двамата носеха в себе си някаква странна, позитивна енергия, каквато тя не беше срещала у други. Де да бе имала късмета с някой като Андрей!

            В почивката те излязоха да пият кафе.

            -Какво ще кажеш да ни дойдеш на гости днеска и по-късно да излезем пак – попита я Ана.

            -О, Ани, много ми се иска, но съм заета – а в мисълта ѝ веднага премина това, че тя имаше уговорена среща с Иван у тях.

            Андрей добави:

            -Само за малко, после ще тръгнем заедно, ние ще отидем на разходка, а ти по задачите си.

            -Ами, всъщност добре, но моля те наистина за малко! – каза тя.

            Направи го, защото искаше да прекара малко повече време с тях. Беше ѝ хубаво и спокойно с Анди и Ана.

            -Няма проблем – отвърна Андрей.

            След края на лекциите тримата се разотидоха, след което Емануела се прибра, след което им отиде на гости.

Но момичето в никакъв случай не бе готово за информацията, която ѝ поднесоха този ден.

 

                                                         10. Андрей

 

            Емануела и Ана си говореха за общи неща, докато те двете и Андрей се настаняваха в хола.

По време на разговора Андрей подхвърли непринудено:

            -Еми, откога носиш пиърсинг?

            -О, ами отскоро, Ана може да ти е казвала, приятелят ми поиска.

            -Поиска или те принуди? – попита Андрей.

            Емануела примигна объркана и моментално застана нащрек. Тя щеше да се опита да скрие истината от тях.

            -Защо да ме е принудил? Той предложи и аз...

            -И ти се съгласи да те следи непрекъснато – каза младежът.

            Момичето забели очи.

            -Какво, не, какви ги говориш?! Как така да ме следи?!

            -С камерката вътре, може би – добави Ана.

            -Не, какави... не, вижте, тръгвам си!

            -Няма нужда, аз и Ани знаем как стоят нещата, знаем че той те следи.

            -Моля, какво, но как така?! – тя беше изненадана и шокирана, освен това отричаше.

            -Еми, можеш да махнеш обицата, знам че не ти харесва и не си искала да си я слагаш. Знам че това е камера, с която Иван те следи. Повярвай ми, с нас си на сигурно място – спокойно ѝ каза Андрей.

            -Какво... откъде, откъде знаеш всичко това?

            -Просто знам – отвърна младежът.

            -Не, аз... тръгвам си, нямаш представа на какво е способен той!

            Тя понечи да стане, но в следващия момент се озова отново на дивана. Обицата ѝ беше в ръцете на Ана, тя я подаде на Андрей, който отвърна:

            -Не, той не знае на какво сме способни ние – след това сложи обицата пред лицето си и каза: – Ей, задник, повече няма да докасваш Ема, ясно ли ти е? Първо ще си имаш работа с мен!

            След това я остави на масата, взе един чук и я строши.

            Емануела не вярваше на очите си, Ана се приблжи до нея и я прегърна:

            -Виж, мила, знам че си уплашена, но ние можем да те защитим, повярвай ми!

            -Ти как... как ми свали обицата?

            -Ние не сме като другите, знам как се чувстваш, притисната от този негодник. Ние ще се справим с него, бъди сигурна!

            -Аз, не... аз трябва да се видя с него, сега!

            -Не, ние ще се видим с него, ти само ще ми кажеш адреса му – започна Андрей, но допълни: - Улица „Иван Страшимир“ номер 10, нали - богаташката сграда?

            Ченето на Емануела щеше да удари земята.

            -Откъде знаеш?!

            -Мога да чета мисли, приятелката ми може да спира времето и да прави каквото си поиска. Така успя да ти свали пиърсинга.

            Емануела мълча известно време, Андрей каза:

            -Нужни ли са ти още доказателства?

            -Не, но... вие какво смятате да правите, той има цяла армия биячи!

            -Не чак толкова, сега ти остани тук и не отваряй на никого, ние ще му отидем на гости, освен ако вече не е тръгнал насам. Доколкото знам на камерата ти се вижда номера на адреса ни – каза Андрей.

            -Ами ако ви убие, после ще намери и мен!

            -Няма да се случи така, повярвай ми – отвърна Андрей – знам какво правя.

            -Бъди спокойна – допълни Ана – ще те спасим от тази каша, искам да ти кажа, че аз и Андрей вече се погрижихме за Дидо, момчето което те отвлече и се гаври с теб. Нека да се погрижим и за този.

            -Но вие... и този Дидо ли е като вас?

            -Нещо такова, но не се притеснявай за него повече – каза Андрей.

            Мина известно време, след това телефона на Емануела звънна – беше Иван. Андрей я насърчи да вдигне.

            -Ало? – каза тя.

            -Ало, скъпа къде си?

            -При едни приятели – отвърна с треперещ глас Емануела.

            -А защо си при тях, а не при мен?

            -Защото... така съм решила!

            -Кога ще дойдеш, имахме уговорка?

            -Оставам при тях, аз...

            -Я, пак?         

            -Аз... късам с теб, не мога повече!

            -Не, мила не късаш, ти не знаеш какво говориш в момента, знаеш че по един или друг начин ще се върнеш при мен, но в момента просто избираш по-трудния.

            -Ааа... аз... – Емануела измънка, но Андрей ѝ даде знак да му даде телефона. Тя му го даде и младежът каза в слушалката:

            -Здравей, задник, мисля че момичето съвсем ясно ти каза, че прекъсвате отношения, глух ли си?

            -Педерунгел, к`ъв си ти бе, мамицата ти?! Чукаш ли я?

            -Не, имам си приятелка, за разлика от теб аз знам как да се отнасям с човека до себе си!

            -Аве дрисльо, ще ти счупя главата, ей, знаеш ли с кой си имаш работа, а?!

            -Ще те попитам само веднъж: ти ли ще дойдеш или аз? – отвърна хладнокръвно Андрей.

            -Хаха, к`ъв си смелчага, пък скоро ще си труп! Не биваше да ми чупиш камерата, знаеш ли к`ви пари струва, а?

            -Не отговори на въпроса ми!

            -Стой там, копеле, ей ся идвам, няма смисъл да бягаш, целият град е мой!

            -Не отивам никъде, душко, чакам те!

            -Или ми приготви сто бона до трийсет минути, или си мъртъв!

            -Или си стой, където си, или ти си мъртъв!

            -Охоо, взел да ме заплашва той, ей сега ще ти пусна кръвчицата!

            Иван каза това и затвори.

            Емануела трепереше от страх. Андрей и Ана се спогледаха, след което момичето ѝ каза:

            -Бъди спокойна, ще слезем и ще се разправим с тях.

            -Не, Боже Господи, бягайте!

            -Той сам каза – градът е негов, няма къде да се скрием! – допълни Андрей. – Аз и Ана ще посрещнем последствията спокойно.

 

                                                           11. Иван

 

            Иван набра един телефонен номер и сложи служалката до ухото си.

            -Ало, Гущер, здрасти, Доктора там ли е?

            -Ало, Ванка, да тука е, к`во става?

            -Имаме един пациент за лекуване, много тежък случай!

            -Хаха, честно ли бе, нямаш грижи, знаеш че не сме отказали на никой!

            След това затвори телефона, облече се, взе един пистолет и излезе от апартамента. Малко по-късно потегли с колата си от луксозната кооперация, в която живееше.

 

                                                            12. Андрей

 

            Колата пристигна пред входа им. Андрей и Ана чакаха в антрето. Щом видяха мъжете да излизат от автомобила, отвориха входната врата, за да ги посрещнат.

            -Ти ли си келешчето дето иска да го пратя на оня свят днеска? – попита злобно Иван – А това трябва да е курвичката ти, нали!

            -Мери си приказките, дрисльо! – изсъска му през зъби Ана.

            -Аз ли да си меря приказките бе, въшло?! Къде са ми парите?!

            -Не обиждай приятелката ми, Иване – каза му спокойно Андрей. – Тръгни си и ще се направя, че това не се е случвало... и остави на Емануела на мира!

            -Не ми казвай ко да правя бе, келешче! Ще ти пръсна зелката! – той бавно извади пистолета си, но не стреля, вместо това каза:

            -Знаеш ли? – даде пистолета на придружителя си вдясно. – Ще ти дам шанс да се побием, ако ме натупаш, си тръгвам и оставам Ема. Щом си толкова загрижен за нея, докажи го!

            Ана пристъпи към него, но Андрей я спря.

            -Добре – той пристъпи напред – нападай!

            Иван се усмихна злобно и понечи да замахне към него с круше. Изведнъж почувства ръката си изключително тежка, а тялото си отмаляло. Главата му се замая неочаквано, в следващия момент Андрей замахна и го прати на земята.

            Иван имаше чувството, че го е ударил чук. След това се свести в изумление и изненада, хората му се размърдаха в колебание какво да правят, тъй като им беше шеф и чакаха нареждане от него. Иван опита да нападне отново. 

            Същата работа – в момента на удара тялото му натежа ужасно, той загуби координация, картината пред очите му започна да се люлее, а Андрей изведнъж се отмести от пътя му, грабна тялото му и го засили към Ана. В момента в който Иван я видя се озова по гръб на земята, а болката в ченето му го прониза като нож. Започна да плюе кръв, изхвърли и няколко зъба.

            Доктора и Гущера стояха без да мъркат. Иван изхриптя няколко пъти на земята. Беше изумен, изненадан и гневен!

            -Шефе, да ги гръмна ли? – попита го Доктора.

            -Виж ти, виж ти... какви ми ги вършите – каза той, докато се изправяше от земята.

            -Каза, че ако те натупам си тръгваш и оставяш Ема. Е, натупах те, препоръчвам ти да си отидеш поживо-поздраво, като нормален гражданин и да не се занимаваш повече с нас и Ема.

            -Прав си, само че забравяш едно – аз винаги получавм каквото искам! Докторе, гръмни ги!

            Мъжът вдигна пистолета и понечи да стреля, но в момента, в който оръжието се озова на нивото на очите му, две ръце го стиснаха за главата и той изрева от болка. В следващия момент се озова на земята, а от устата, очите и носа му потекоха струйки кръв.

            Беше дошъл Благой. Андрей и Ана не повярваха на очите си. Откъде знаеше къде живеят? В следващия момент Андрей забеляза Дидо, който стоеше до тях край близкото дърво.

            Другият мъж – Гущера опита да стреля към Благой, но Андрей се намеси и го атакува с мисловен тласък. Цялото му тяло омекна, пистолетът се превъртя в ръката му. В следващия момент Ана се озова до него и му взе оръжието. Благой се приближи.

            -Благо, не! – изкрещя Андрей.

            Благой сложи ръката на гърдите му, онзи започна да се гърчи, издаваше гърлени звуци от болка, след това падна на земята, а от устата му потече кръв.

            Благой се насочи към Иван.

            Онзи опита да избяга, Дидо го пресрещна и напръска очите му с лютива течност. Онзи изрева, Благой се приближи към него, стисна главата му в ръце, тялото на Иван започна да се гърчи така, сякаш десетки волтове ток преминават през него, очите му изскочиха от очните ями, зъбите изхвърчаха, а Благой го хвърли на земята и главата му се пръсна като диня.   

            Настъпи тишина. Четиримата се гледаха един друг. Наоколо започнаха да се събират хора. Скоро щеше да има полиция.

            -Какво направи? – каза първи Андрей.

            -Спасих ви кожата, ето какво – отвърна Благой.

            -Защо? Ние щяхме да се оправим, какво те засяга и какво прави този изрод тук? – попита Ана, кимайки към Дидо.

            Дидо се приближи и каза:

            -Имате нещо, което е мое, а този добър човек се съгласи да ми помогне!

            -Да, върнете на момчето това, което сте му взели – каза Благой.

            -Никакъв шанс, мой човек – каза му Андрей. – Дидо е убиец, също като теб. Това нещо не трябва да попада във ваши ръце!

            -И какво те кара да мислиш, че ще ме спреш?

            -Ти ми кажи един начин, по който да не те спра – отговори му Андрей.

            Странното при Благой беше, че той носеше зимна шапка, Андрей не можеше по никакъв начин да надникне в мислите му и това го плашеше. Дидо също беше с такава.

            Благой не отговори, вместо него отговори Дидо:

            -Ето как!

            И в следващия момент Дидо извади един електрически пистолет и стреля към Ана.

            Тя обаче успя да реагира и този път.

            Вместо да я уцели, пистолетът парализира Благой, а тя заби лакътя си в слепоочието на Дидо.

            Андрей скочи към тях, махна шапката на Дидо и го запрати към Благой. Дидо изкрещя от ужас, но въпреки че падна върху тялото на Благой не му се случи нищо.

            Той се отблъсна назад и избяга.

            Благой започна да се събужда и да се изправя, Андрей махна шапката му, навлезе в главата му, за да разбере дали е безопазно и заби жесток удар в слепоочието му, онзи отхвръкна назад.

            След това стовари върху него най-мощния мисловен тласък, на който беше способен.

            Тялото на Благой се изви като дъга и застана над земята няколко секунди.

Изкрещя зловещо и в момента, в който тялото му се върна в покой, от носа му започна да тече кръв.

            Полицейските сирени започнаха да се чуват. Андрей приклекна за момент, изтощен от усилието на мисловния тласък, Ана се приближи към него и го докосна.

            -Добре ли си?

            -Да, хайде да се махаме оттук, ела – отвърна той.

            Тя му помогна и двамата се качиха горе. Там Емануела ги очакваше, пребледняла като платно. През цялото време тя бе наблюдавала ужасяващия развой на събитията. Андрей отиде към сейфа, изкара камъка и го сложи в сака си. Ана набързо приготви и своя багаж, каза на Емануела, че трябва да тръгват, заключиха набърза квартирата и тримата се спуснаха към задния вход на блока.

            Отпред вече се бяха появили полицаите и заграждаха произшествието. Разпитваха свидетелите на странната случка, влязоха в блока и разбиха ключалката на квартирата на Андрей и Ана, но от тях нямаше и следа. Е, въпрос на време беше да ги намерят, помисли си главният следовател.

            На произшествието се появи и медицинска експертиза, Благой беше единственият оцелял, затова го сложиха на носилка и го откараха с линейката.

            След около час Андрей, Ана и Емануела стигнаха пред дома на червенокосото момиче и Андрей каза:

            -Прибери се и все едно не си излизала никъде, ще те привикат в полицията, отговори все едно не си била никъде. Ние отиваме на... разходка в чужбина.

            -Добре, но... пазете се и... благодаря ви.

            Ана я помилва и ѝ се усмихна.

            -Ще се върнем, когато нещата се поуспокоят. Всичко добро, Еми.

            -Да, всичко добро – повтори Андрей.

            -Чао и... успех – отвърна Емануела, след което двамата ѝ приятели се изгубиха в тъмнината на нощта.

 

ЕПИЛОГ

                       

            На път за Англия, Андрей шофираше, а Ана четеше новините от последните събития на телефона си.

            „Брутална и мистериозна смърт на бизнесмен в града“

 

            „По сигнал на очевидци, пред един от блоковете в централната част на града, се е разиграла кървава сцена между бизнесмена И. Л., двама от гардовете му и четирима студенти. Не е ясно какви обстоятелства са довели до фаталния инцидент, но по думите на очевидци, тримата възрастни мъже за заплашили с пистолети двама младежи пред входа на блока, съдето се е разиграла случката, но никой не е успял да възпроизвдеве и един изстрел с някое от огнестелните оръжия. По думите на очевидци И. Л. е предизвикал първоначално единия от младежите на физическа саморазправа , но изненадващо, не е успял да му причини телесна повреда. Малко след края на боя се е появил четвъртият младеж, който по неясни причини е успял да причини смъртта на двамата гардове на И. Л., вследствие на което и на самия бизнесмен. На местопроизшествието е имало пистолети, но никой не е успял да стреля, не са открити гилзи или заглушители. След намесата на младежа Б. И., се появява младежът Д. М., заподозрян в други два мистериозни случая преди това, и е стрелял по Б. И. с електрошоков пистолет. Другите два младежа – А. С. и А. Д. се нахвърлят на Д. М. и озовалия се на земята Б. И. Д. М. успява да избяга от местопроизшествието, като след това е открит и задържан, а Б. И. бива откаран в болница с тежка мозъчна травма и опасност за живота. Не е ясно какво е предизвикало спречкването между младежите, но А. С. и А. Д. успяват да избягат от местопроизшествието, като са обявени за идвирване.

            Образувано е досъдебно производство. Работата по случая продължава.“

 

            -Как мислиш, ще успеем ли да се измъкнем след цялата каша? – попита Ана.

            Двамата бяха казали на близките си, че са получили добро предложение за работа и отиват в Англия. Успяда да ги убедят, че трябва да заминат спешно.

            „... Б. И. бива откаран в болница с тежка мозъчна травма и опасност за живота.“ – премина през ума на Андрей и той изпита чувство за вина!

            -Дали са снимките ни на десетки ченгета в страната, със сигурност и хората на Иван ни търсят, но можем да им се изплъзнем спокойно с това, което имам в сака си – каза Андрей като намекна за Зеления камък.

            -Ще можеш ли да го използваш? – попита Ана.

            -Да, смятам че мога да му устоя, пък и нямаме друга възможност в случая.

            Той въздъхна:

            -Нещата не трябваше да се случват така!

            -Може би трябваше да оставя Дидо да ме обезвреди – сподели Ана.

            -Не, щяха да ни убият, ти ме спаси за пореден път. Ще намерим начин, след няколко месеца, като поутихнат нещата, ще се върнем да се видим с близките си. С камъка на наша страна ще можем да минем незабелязано.

            -Дай Боже, не очаквах и аз така да се развият нещата, тоя тъпак Благой, за какво му трябваше да се появява? – каза Ана.

            -Докара ни много проблеми, наистина – отвърна Андрей.

            Помълча известно време и каза:

            -Не неговата намеса ни накара да бягаме в крайна сметка, а това, че хора като Иван могат да правят каквото си поискат без никой да им иска сметка. Реално ни пропъжда страната ни, по един или друг начин.

            -Прав си – отвърна Ана.

            Залезът отстъпваше път на ноща по магистралата, а двамата продължиха пътя си към неизвестното.

           

                                                                        К Р А Й