Калоян се качи високо в планината и тръгна по една обрасла с треволяци пътека. Не след дълго намери това, което търсеше – пуста полянка. След като се увери, че наблизо няма други хора, коленичи и започна да комуникира с някаква негова си висша сила. Нищо друго не му оставаше, понеже не беше вярващ християнин и нямаше навик да ходи на църква.

  – Моля те, помогни ми, направи нещо! Просто не издържам вече. Животът ми е същински кошмар, откакто се влюбих в нея. Тя се казва Теодора и е на 28 години, с две години по–възрастна от мен. Съседка ми е. Още като я видях за първи път, в деня, в който се нанесе, разбрах, че това жена, с която искам да прекарам остатъка от живота си. Дотогава не вярвах, че има любов от пръв поглед. Невероятна е… неземна направо. Бих могъл да я гледам с часове, ако ми се отдаде такава възможност. Обожавам всяка частица от тялото ù – от връхчетата на миглите до прекрасните розови овали на петите. Понякога опитвам да се самоубедя, че тя в действителност не е чак толкова прекрасна, колкото смятам. Може би защото ме отхвърли. Първоначално обичаше да си бъбрим, но когато разбра, че съм хлътнал до уши, започна да се държи хладно и да ме отбягва. После стана направо арогантна. Вчера ù предложих да излезем, а тя ми отвърна, че не вижда смисъл да си губи времето с такива като мен. Склонен съм да я разбера. Тя работи в банка, изкарва много пари, ходи на екскурзии в чужбина през седмица, мазни типове постоянно я водят на скъпи ресторанти, а аз с моята заплата от 500 лева… сигурно ме смята за нищожество.Тя е класа, а аз съм… нищо. Знам, че трябва да се опитам да я забравя. Може би трябва да се преместя да живея на друго място. Но все си мисля, че има някаква надежда. Тя ми се усмихваше, когато ме видеше. Поне в началото.

  Калоян избърса с ръкав потното си чело, пое си дълбоко дъх и продължи:

  – Моля те, направи нещо! Направи така, че Теди да ми обърне внимание. Направи така, че онези мазни типове да престанат да се навъртат около нея, а тя да се кротне малко и да спре да сменя гаджетата като носни кърпички. Копнея да посветя живота си на нея. Ех, де да можеше да съм ù нужен по някакъв начин. Ей така, да можеше да стана значим за нея, да можеше да прекарваме повече време заедно. Тогава зрънцето симпатия ще разцъфне в любов… защото съм сигурен, че тя ме харесва… поне мъничко. Но тази нейна самоувереност, това напомпано самочувствие… те убиват всичко. Без тях би могло да се получат нещата… Ох! Но тя е толкова дейна, непрекъснато в движение, иска да изстиска всичко от живота… Де да можеше да се поспре и да забележи колко много я обичам. Може би тогава…

  Калоян въздъхна и се изправи на крака, после тръгна към къщи с наведена глава.

  ***

  Калоян беше объркан и притеснен, не му се излизаше никъде,започна да прекалява с алкохола – напиваше се сам вкъщи. Не беше виждал Теодора повече от месец. Тя сякаш се бе изпарила. Не си вдигаше телефона, хазяйката ù не знаеше нищо, колегите ù от банката категорично отказваха да дадат каквато и да е информация.

  Една вечер Калоян отвори пощата си и видя, че има съобщение от tedy_r84@yahoo.com. Коленете му омекнаха и сърцето му започна да блъска бясно. Теодора пишеше следното:
„Здравей, дълго се чудех дали да ти пиша. Накрая реших, че има вероятност да се притесняваш за мен… всъщност почти съм сигурна, че си ме търсил и си се тревожил заради „изчезването” ми. Трудно ми е да говоря за това, но ще ти кажа какво се случи. И всичко заради една невероятна глупост от моя страна. Отидохме с един мой „приятел” на тридневна екскурзия в Лондон. На втората сутрин реших да се поразходя пеш из центъра. Тръгнах да пресичам една улица, като внимателно се огледах първо наляво, а после надясно (много съм тъпа, нали?). После ми се губят много неща. В болницата ми казаха, че ме е премазал някакъв пикап. Не че има значение какво ме е премазало. „Приятелят” ми дори не благоволи да ме посети в болницата, просто ме заряза и си се прибра в България. Но ти не се шашкай, вече съм много по–добре. Преди два дена ме превозиха до селото на майка ми, сега тя се грижи за мен. Е, стига съм те занимавала с моите проблеми. Може би пак ще се видим. Някой път ще дойда да си взема багажа от квартирата (ако хазяйката вече не го е изхвърлила на улицата). Пак започнах да дрънкам глупости, може би заради лекарствата. Няма как да дойда. Имам счупвания в основата на гръбнака, таза и лявото бедро. Нещата не са чак толкова зле, колкото в началото, и болката понамаля, но… факт е, че съм прикована към инвалидна количка. Е, казах го, не било чак толкова трудно. О, стига си се вайкала, Теодорке.

Понякога се чудя дали не ме е проклел някой от хората, които съм наранила. А те, трябва да призная, хич не са малко. Но не, сама съм си виновна.

Чувствам се жалка. Само мрънкам и се оплаквам. Но ти не си длъжен да четеш словоизлиянията ми. Просто като пиша ми олеква. Харесва ми да гледам как пръстите ми танцуват по клавиатурата. Може би защото вече не мога да си движа краката, тези безполезни, ненужни израстъци. Спомням си как ги заглеждаше :), много се забавлявах. Е, сега вече за нищо не стават, не мога да си помръдна дори пръстите. Мамка му, от кръста надолу съм дроб. Стига, няма да плача.

Опитай се да ми простиш.

Желая ти много здраве.

Теодора”

Калоян промърмори през сълзи:

– Аз, аз съм виновен, аз ти причиних това, но ще си нося кръста. Защото те обичам. Много те обичам, Теди, и копнея да съм до теб, миличка.