Хората често си мислят, че сценариите на сериалите се пишат просто така, за развлечение на широката аудитория, търсеща сензации. Но когато животът те сблъска в даден момент с нещо толкова нетипично, неочаквано и нелепо, наподобяващо тези сериали, си даваш сметка, че все пак те не са само измислица, а може би се базират на нещо конкретно, колкото и немислимо да изглежда на пръв поглед. Тъжното е, ако си попаднал в ролята на главен герой в подобен жив сценарий – като героинята от следващия разказ...

-          Знаеш ли, понякога си мисля, че в някой преден живот съм била твърде лош човек, за да ми се случва всичко това! – Росица съзерцаваше в неопределена далечна точка и сякаш разговаряше по-скоро със себе си, отколкото с Елена. – Толкова е объркано всичко около мен... С години не мога да се измъкна от този омагьосан кръг.

-          Какви ги говориш, Роси? Не трябва да мислиш така негативно за себе си!

-          Да, но какво друго обяснение може да има? Виждаш как се старая да съм добра, отзивчива, да помагам на хората. А в крайна сметка какво? Само изпитания, само страдания.

-          Не мисля, че е така. Погледни – имаш хубава работа, все пак на твоите години не всеки би могъл да се похвали с такава позиция. Имаш семейство – родители, син. Е, не само с теб се е случило да се провали бракът ти.

-          Но аз не съм щастлива! Все нещо не ми достига. Чувствам се празна, непотребна, слаба.

-          Как може да говориш така, Роси? Струва ми се, че преувеличаваш. Сега си в някакво потиснато състояние и затова приемаш изкривено реалността.

-          Добре, че си ти, Елена! Ти си ми най-добрата приятелка! Даваш ми мъдри съвети, подкрепяш ме. Какво ли бих правила без теб? Вярно, имам власт, позиции, но самотата къса душата ми винаги, когато затворя служебната врата зад гърба си.

Елена се замисли, но нищо не каза. Познаваше Роси от няколко години, когато започна да работи във фирмата. Първоначално тя не беше в управата, а редови служител като нея, с някои делегирани правомощия. Постепенно Роси се приближи до нея, показваше приятелски чувства, канеше я по време на обедните почивки. С времето започна да ù се обажда след работа, разказваше ù за себе си, опитваше се да запълва самотата си с разговори. Друг път изчезваше, мълчеше си, понякога дори ù звънеше сутрин в службата да я помоли да каже на шефа, че не се чувства добре и няма да дойде на работа. Тези случаи бяха спонтанни, непредвидими и вероятно по свой си начин Роси изпитваше неудобство всеки път да съобщава лично за неразположенията си и се чувстваше по-комфортно да иска някой друг да го стори. Колегите я познаваха, знаеха “номерата“ ù и може би поради това всички бяха изненадани, когато след време Роси получи висок пост. Но служебната логика понякога си има свои, скрити закони. Излишни бяха коментарите, фактите трябваше просто да бъдат приети. Тогава Роси започна да се изживява като висш управленец, да показва колко е стилна, здравоработеща и взискателна, а в същото време много широко скроена и загрижена за хората около себе си. Елена така и не можа да си обясни противоречията в характера й, но не се и опитваше – в крайна сметка хората са различни и никой не може да налага на другите модел на поведение. Но винаги си имаше някакви резерви към приятелството с Роси. Не ù отказваше съвети, когато можеше се опитваше да й помогне с компанията си, с обсъждане на проблеми, с добронамереността си. Ето и сега, Роси отново се бореше със своите страхове и разпъваше на кръст душата си. Понякога на Елена ù беше жал, защото виждаше колко самотна е наистина и жадува за някой, който да я разбере, да я приласкае.

-          Какво става с Васил? Обаждал ли се е скоро? – Елена питаше не толкова от любопитство, колкото да тласне разговора в позитивна посока.

Роси й бе разказвала много пъти за връзката си с Васил – доста неясна и сложна според нея, дистанционна и с неизвестна перспектива. Но Роси никога не й показа човека, макар да споменаваше как идвал от съседния град на срещи, какво хубаво ù се е случило или как я е наранил. Елена знаеше, че щом Роси не иска да я запознае с него, има някаква причина. Дълбоко в себе си допускаше, че Васил е семеен и този факт прави връзката им толкова завоалирана и неофициална. Макар Роси да твърдеше друго. Това за Елена нямаше никакво значение. Само в моменти на съкровени изблици, когато Роси разсъждаваше и страдаше на глас от постъпките му, Елена я съветваше да се погрижи за себе си и ако тази връзка не ù носи спокойствие и хармония, да опита да я прекъсне. Всеки път Роси си обещаваше, че ще сложи край на агонията, но после продължаваше и така всичко си оставаше по старому.

-          Васил... Искам да се отърся от него, от този безсмислен капан. Преди две нощи пак ми звъни по никое време, беше пиян. Опитах се да откажа – беше толкова късно, не ми се излизаше. Това го разгневи и отново започнаха упреци, заплахи... Принудих се да отида. Не че стана по-добре. Продължи да ми доказва колко съм непостоянна, особена, неотзивчива, лъжкиня. Имал информация кого съм погледнала, с кого съм говорила по “особен“ начин и какви ли не глупости.

-          Значи това е причината за потиснатото ти настроение?

-          Може би, донякъде да. Но си давам сметка колко безволев човек съм, как не мога да взема окончателно решение и да се опитам да променя живота си.

-          Не се самообвинявай, Роси. Знаеш, че не е лесно да се прекрати с един замах нещо, градено с години. Но ти наистина трябва да помислиш за себе си, кое е най-подходящото решение и да се опиташ да го реализираш. То касае теб и никой друг не би могъл да направи избора вместо теб.

***

-          Къде беше? Защо се прибираш чак сега? – Георги я гледаше толкова злобно, че Елена се разтрепери. Напоследък пиеше много и често го заварваше в нетрезво състояние, прибирайки се след работа.

Елена стискаше здраво малката торбичка в ръце. Не смееше дори да помръдне, защото не знаеше каква би била реакцията на Георги, ако види новия мобилен телефон, който бе купила на една промоция тази вечер. Затова се и забави, но наистина си заслужаваше и се радваше толкова много на новата придобивка. Допреди малко... Всичко се обърна с главата надолу за миг. Ръцете ù трепереха. Представа нямаше какво ще последва. Познаваше гневните изблици на съпруга си. Напоследък често превишаваше нормалната доза алкохол. Всъщност, питаше се тя, има ли въобще нормална доза? Някак плавно и неусетно ставаше пристрастяването. Пред очите ù Георги потъваше все по-дълбоко в това тресавище.

-          Питам те отново, къде беше? – гласът му, разчленен и уплътнен, изсвистя като камшик в лицето ù. – С кого беше? С любовника си ли?

Елена се втрещи. Всичко друго бе очаквала да чуе, но не и това. Докато успее да отвори уста, атаката продължи.

-          Или си мислиш, че няма да науча! Кой е, казвай или ще те изхвърля като парцал!

Сега вече се тресеше цялата.

-          Стига, Жоро! Какви са тези глупости? – гласът ù прегракна от възмущение.

-          Глупости, а? Глупости! Хората ми се обаждат, разказват ми от “А“ до “Я“, а тя – глупости!

-          Какви хора? Какви обаждания? – Елена недоумяваше. Не искаше да повярва, че това е действителна случка, а не лош сън. От съседната стая детето не смееше да се покаже. Вече и то познаваше пиянството на баща си и трепереше от напрежение какво ще се случи. Но трябваше ли да слуша такива противни обвинения?

-          Не ми се прави на невинна, че като те хвана... – и Георги тръгна насреща ù.

-          Моля те, Жоро, отвън има хора. Какво ще си помислят съседите, моля те! – опитваше се да го вразуми Елена.

-          Сетила се за съседите! – гласът му продължаваше да ехти. – Какво си мислиш, че нямаше да науча ли?

-          И какво научи, ако не е тайна? – сама не знаеше откъде ù дойде тази смелост да се опълчи насреща му. Може би погнусата ù беше толкова силна, че надделя страховете.

-          Научих защо закъсняваш! Научих, че ме мамиш и си вееш байряка! Научих, че си една долнопробна...

-          Спри! – Елена изкрещя така, че сама себе си не позна.

Може би имаше ефект. Георги спря да вика и я погледна – с празен, невиждащ поглед. Помътненото му съзнание не можеше да филтрира всичко и до него достигаха някакви замъглени образи. Но все пак успя да продължи:

-          Обадиха ми се – двама! Първо мъж, по-късно жена. И двамата казаха приблизително едно и също – че отдавна ме мамиш, че си имаш любовник, с когото се срещаш постоянно.

-          И ти им повярва? Просто така?

Разговорът все пак потръгна.

-          Можеш ли да си представиш как се почувствах аз? Можеш ли? – гневът му отново започна да се надига. – Поисках да се срещнем, да ми разкажат.

-          И те приеха ли? Кажи ми какво ти отговориха?

-          Нищо, затвориха. И мъжът, и жената. Аз бях готов да се срещна, да ги изслушам.

-          Жоро, толкова ли си наивен? Обажда ти се някой анонимно, наговаря ти куп гнусни лъжи, а ти се надяваш да ти се покаже? Как изобщо можеш да си помислиш подобно нещо?

-          Защо да не ми го кажат директно? Защо? – продължаваше да се инати Георги и да обяснява как е готов да се срещне с тези хора.

Елена го гледаше и се питаше кога стигна дотам, че да загуби дотолкова трезвия си разсъдък. Наистина, който се беше обадил, е знаел за запивките на Георги и точно това е била целта – да създаде допълнително напрежение в семейството им. Защото много лесно може да се манипулира с подобно нещо един човек, податлив на алкохола, по-често опиянен, отколкото трезв. За нея бе ясно, че това е някакъв тъмен сценарий, насочен срещу нея. Но кой? Кой би могъл да ù причинява всичко това?

(следва)