Глава 15

Пийт

„Абриел!” помислих си, след като цялата тази сграда се разтърси. Писък се разнесе навсякъде. Ангела, който беше на път да е убит от мен изведнъж падна на земята и се гърчеше. Взех копието, което бе държано от някаква статуя на рицар. Забих го в сърцето на ангела.
- Пийт! – извика ме Джош. – Какво стана?
Погледнах към него. Всички се гърчеха на земята. Джош започна да прострелва гърчещите се ангели.
- Абриел... Това става. – промърморих.
- Пийт, Джош! – провикна се Кат. – Аби прави нещо. Каза да намерим Мия и да изчезваме от тук!
- Къде е тя? – попитах.
- По коридора. – каза Рон.
Започнах да бягам към Аби. Трябваше да я намеря. Тя ще умре. Не трябва да го допускам. Нужна ми е.

Глава 16

Абриел

Лежах на земята, мъчеща да събера сили, за да стана. Усетих как някой ме подвига на крака.
- Аби! Аби! Абриел! – разтресе ме Пийт.
- Не съм припаднала. Само ми разбърка мозъка. – засмях се.
Пийт въздъхна. Прегърна ме силно. Огледа ме цялата и направи гнусна физиономия.
- Какво има? – попитах го.
- Цялата си покрита от кръв. Хайде, трябва да намерим Мия. – обясни ми той. Погледнах го за момент. – Джош изведе Кат и Рон навън. В безопасност са. Успокой се.
Камък падна от сърцето ми. Благодаря ти, Боже. Не се притеснявах толкова много за Пийт, отколкото за тях тримата. Те никога не се бяха били с хора, а за ангели и вещери да не говорим. Пийт ме придържаше докато вървяхме по коридора. Слязохме по стръмните стълби, които водеха към подземието. Как не се бях сетила?! Никой похитител няма да сложи жертвата си на открито място.
- Чакай малко! – облегнах се на стената. – Няма да е в подземието!
- Как няма да е? Какво искаш да кажеш? – облегна се до мен Пийт и ме хвана за ръката. Започна да си играе с пръстите ми. Обичах да го прави.
- Тя вижда брезата! Значи не е в подземието. Ако е в подземието...
- Няма да вижда нищо. –прекъсна ме Пийт. – Права си.
Събрах малко сили, колкото да мога да вървя бързо. Пийт усещаше нещо. Беше напрегнат. Извади крилата си, които бяха в отлична форма. Джош... Джош беше направил магия, за да оправи. Усмихнах се за пореден път. Вървяхме си най-спокойно, когато Пийт ме изблъска в една от стаите и затвори вратата, след което я заключи.
- Мамка му! Пийт! Отвори вратата! – изкрещях.
Отвън се чуваха викове и пукащи кости. Цялата изтръпнах. Не знаех какво да правя. На Пийт му трябваше помощ, а аз не можех да стоя безучастна. Сложих ръце на вратата и изпратих силна вълна, с която можех да я разбия. Част от нея се разби. Нормално... Нямах достатъчно сили, за да я издухам цялата. Важното е, че можах да отключа вратата и да изляза.
Кръв се лееше на всякъде. Крясъците бучаха наоколо. Видях как Пийт пречупва врата на поредния ангел от "лошите". Взех остро парче дърво от разбитата врата и промуших ангела, който се опитваше да убия Пийт. Пийт уби последния ангел. Дръпна ме за ръка и започнахме да бягаме. Едвам имах сили да се придвижвам. Всичко ми идваше в повече.

След минути бягане из тези коридори, без определена посока усетих нещо. Почувствах се странно. Почувствах се така, както когато се приближих до Мия.
- Тук е! - прошепнах.
- Сигурна ли си?
- Да! Усещам го! - Пийт проби дупка в кухата стена пред, която се намирахме. Зад нея имаше нещо като стая. Той се опита да влезе, но имаше нещо като невидима стена,
която го спираше.
- Трябва да направиш заклинание! Не мога да вляза.
- Добре - кимнах му.
- Готова ли си? - попита ме.
Аз не му отговорих. Хванах ръката му и почнах да повтарям думите, който бях запомнила, когато четох дневника. Усещах отново тази болка в главата, усещах
сила вътре в мен, едно изгарящо чувство, все едно имаше огън вътре в мен. Усещах силата на магията, но не беше както си го представях. Болеше. След време чух
странен звук. Пийт пусна ръката ми.
- Проработи! Стената е свалена! - каза, тичайки на вътре.
Паднах изморена на земята. Бях изхабила всичките си сили и сега не можех да стана от пода. Пийт беше тръгнал да намери ценната си приятелка, така че ако беше останал някой жив ангел, сигурно би ме убил, защото нямах повече сили да се защитавам. Чух странен шум и се изплаших.
Изправих се бързо и отидох да търся Пийт. Чух гласa му не надалеч. След малко го открих, говорейки с едно момиче, скрих се зад една стена, защото не исках да я изплаша, а явно имаха какво да си казват. Той сваляше някакви вериги от нея.
- Нямаш си представа колко те търсех - каза той.
- Още не мога да повярвам че си тук. Как ме откри? –прошепна Мия.
- С вещицата.
За пръв път го чух да ме нарича така. Това ли бях за него? Една вещица, дори не каза момиче, приятелка.. Почувствах се наранена и използвана. След всичко, което преживяхме заедно и всичките неща, който направихме... Е, нали това му беше целта от самото начало? Да спаси приятелката си. Защо ли съм се залъгвала? Защо съм си мислела, че целувките, милите думи и останалите неща значат нещо за него? Излязох от това място, от лабиринта и цялата сграда. Излязох на въздух и застанах пред тази стара и изоставена сграда. Седнах до пречупения бордюр и оставих сълзите ми да се стичат. За пръв път се бях влюбила в някой толкова дълбоко, за пръв път ме нараняваха по толкова жесток начин. Въпреки всичко аз не можех да го намразя. Мразех себе си за това, че въпреки всичко продължавах да го обичам. Въпреки че ме беше лъгал, въпреки че не беше като мен... Чух стъпки зад мен.
- Хей, къде се изгуби? - беше Пийт и беше сам.
- Защо не си с Мия?
- Лекува си раните и след малко ще дойде. Добре ли си?
- Вече не е нужно да го правиш.
- Да правя кое?
- Да се преструваш че те е грижа за мен. Помогнах ти да намериш Мия, свободен си да си ходиш. Няма нужда да стоиш повече тук.
- Какво ти става? - повдигна ми тон. - Това ли искаш? Да си тръгна?
- Ти го искаш. Това не е твоя свят, върви си. Аз съм просто една вещица. Какво ще правиш при мен?
Не можах да повярвам, че аз изрекох тези думи. Сърцето ме заболя и сълзите ми се стекоха отново. Все още бях седнала на бордюра с гръб към Пийт, така че той не можеше да види че плача.
- Защо го правиш? Защо казваш тези неща? За да ме нараниш ли?
- Не аз те наранявам, Пийт! - изкрещях. - Ти го правиш.
- Не те разбирам, никога не съм искал да те нараня. Аби аз т..
"Аби аз т... " чух силех изстрел, който заглуши думите му. Обърнах се изплашена и видях Пийт, свличайки се на земята.
- Пийт! - изкрещях и отидох до него.
Бяха го застреляли в сърцето. "Улучиш ли сърцето на ангел, той няма да оживее." Около мен имаше огромна локва с кръв. Бях изплашена.
- Пийт, не затваряй очи, ще се оправиш! Моля те! – Всичко се беше случило толкова бързо.
- Аби... - прошепна той.
- Какво? Кажи, Пийт? - казах с насълзени очи, свлечена на земята до него.
Хванах ръката му, която вече не беше толкова топла и силна както преди.
- Аби, обичам те . Наистина те обичам и съжалявам, ако някога съм те наранил. Съжалявам за това, че навлязох в живота ти и те забърках с мен. – Той го каза много бавно и доста тихо. Всяка негова дума му причиняваше болка.
- Недей да се извиняваш, Пийт. Ти направи живота ми по-щастлив. Обичам те, Пийт. Аз също те обичам! - прошепнах на ухото му, за да може да ме чуе.
Допрях устните си до неговите, които бяха вече изстинали. Не получих отговор на целувката и това ме убиваше отвътре.
- Не... не. Пийт? Пийт, моля те! Не ме оставяй! Недей, моля те! Пийт? - Сложих си главата върху гърдите му, за да усетя пулса му, но го нямаше. Не го усещах.
Мия весело излезе от разрушената сграда. Погледна ми и за миг усмивката ù се стопи. Забърза крачка към нас. Сълзите потекоха от очите ù. Рон, Джош и Кат дойдоха при нас.
- Не, не, не... – развика се Кат. – Аби, съживи го!
- Мъртъв е! Не може! – каза Мия. – Аз съм виновна.
Мия погледна към Кат, после към медальона. По всичко си личеше, че е намислила нещо. Откъсна медальона от врата на Кат.
- Аби, ще направя всичко възможно, за да го върна. Но... – Мия посочи медальона. - ... това ще ми трябва. Обещавам ти!
Тя разпери криле и се изтласка нагоре в небесата. Кат ме прегърна. Изправих се на крака. Четиримата - аз, Кат, Рон и Джош се запътихме към колите.