Глава 6

 -    Хей, Аби.. ъм аз разбрах за Мия! – погледнах Кат.

-    И?
-    Ако искаш да помогна с нещо.
-    Не, не. Кат, повярвай ми, искам да ми помогнеш, но не искам да те въвличам в това. – оставих книгата, която ми даде Кат.
-    Аз ВЕЧЕ съм въвлечена в това.
-    Не...
-    Аби, видях те цялата в светлина, видях и Пийт  и неговите крила.
-    Казах НЕ! НЕ! НЕ!
   Станах и излязох от стаята. Трябваше да се уча как да контролирам шибаните си сили. Качих се в моята стая и седнах на леглото. Чудих се какво да направя. Погледнах към играчките, които бяха разпилени на пода. Усмихнах се. Спомени се разнесоха около мен. Погледът ми беше отвлечен от една стара кукла. Беше моя. Беше и много ценна. Когато бях малка, тази кукла ми бе подарена от Кат. Взех я. Сърцето ми почна да бие лудо. Усещах как кожата ми се разгорещява. Куклата избухна в пламъци.
-    О, Боже мой! - изкрещях.
   Побягнах към банята, която беше в края на коридора. Хвърлих куклата във ваната и пуснах водата. Доволна от себе си, се засмях. По ръцете ми нямаше и драскотина. Подпрях се на ваната и погледнах към водата. Хрумна ми нещо. Потопих си ръката  с цел „гледай ся.. к′во мога да прая”. Нищо! НИЩО! Как така нищо.  Изчаках няколко минутки и си извадих ръката. Чувствах се като глупачка. Защо нищо не стана? Даже и огъня не можах да разбера как го направих. Аз съм безнадежден случай.
Разочарована от себе си, излязох от банята. По път за стаята си, стомахчето ми издаде страшни звуци. Пак ли огладнях?

Слязох в кухнята и се усмихнах на Кат.
-    Още ли си тук? – попитах.
-    Да, няма къде да отида.
-    Ела горе.
-    Ммм... добре, но първо трябва да си взема един душ.
-    НЕ! Недей. После ще си вземеш.
   Хванах я за ръката и тя ме изгледа.. малко странно.
-    Kакво ти става?
-    Оу, нищо Кат. Просто стана малък инцидент... леко подпалих куклата, която ми подари...
-    КАКВО?! Ти добре ли си? Какво стана?
-    Да, добре съм. Просто я хванах и се разчуствах и... Хмм, разчуствах се! Разбрах как е станало. Хайде, ела! Трябва да пробвам нещо.
   Дръпнах я и започнах да бягам. Поведох я към къщичката, която направихме като малки. Още си стоеше. Беше малко развалена. Тя бе като наш втори дом. Всяка вечер се качвахме и гледахме звездите. Погледнах към Кат. Тя се беше ухилила до уши.
-    Колко спомени.. – прошепнах.
-    Бях я забравила. Как се сети?
-    Просто се сетих.
-    Развалена е! – каза огорчено Кат. 
   Приближих се до дървото и хванах въжената стълба.
-    Хайде, Кат! Качваме се!
-    Не, страх ме е!
-    Хей! Не е ли плашещо да се качиш на дърво с вещица?
-    Ти си ми най-добрата приятелка! Никога няма да ме е страх от теб! Освен когато ме погледнеш с онзи психарски поглед, казващ „имам идея!”.
-     Ха! Открих слабото ти място! Не ме карай сега да те поглеждам така.
  Тя тръгна след мен. Когато се качихме, видяхме стените. Целите обрисувани и одраскани.
-    Аби, виж!
   Приближих се до нея. Имаше снимка от Хелуин. Засмях се. Бях облечена като вещица, а Кат като зомби. Съдбата явно ми се присмиваше в момента. Бяхме толкова щастливи. Без проблеми, а само едно голямо и вечно приятелство. Погледнах нагоре. Имаше издълбано нещо, но не можех да го разчета.
-    Кат! Какво е това?
-    Кое?
-    Това – посочих с пръст.
-    Не знам... Не мога да го разчета.
-    Това аз го направих. – някой проговори.
Обърнах се и видях Рон.
-    Рон? – измърморих.
-    Да, аз съм. От плът и кости.
-    К-к-какво правиш тук?
-    Кат ме покани. Каза, че не иска да сте сами с едно момче. Каквото и да значеше...
-    Кат! – обърнах се към нея. – Ами ако нещо стане, той ще разбере! – прошепнах ú.
-    Не помислих за това! – извика тя.
  Toй ни погледна с ококорени очи.
-    Да не сте в цикъл?
-    Не! – извикахме двете.
-    Както и да е... Къде е Пийт?
-    Не знам – отвърна набързо Кат – Сигурно е някъде из околността..
-    Отивам да го потърся – промърмори Рон.
   Усмихнах му се и продължих да оглеждам.
-    Аби, хайде да слизаме! Моля ти се! - замоли се Кат.
-    Офф.. ти отивай. Аз после ще дойда!
-    Не смяташ да направиш някоя глупост, нали?
-    Кат! Кога съм правила глупости? – въздъхнах.
-    Трябваше да попиташ кога не си правила глупости! До после!
   Легнах на пода. Толкова много спомени събрани на едно място.  Погледнах към прозореца на покрива.  Всичко беше толкова плашещо. Сякаш можех да направя всичко само с едно щракване на пръсти, за жалост не е така. Тръпки налазиха по цялото ми тяло. Слънцето пронизваше очите ми, както Пийт сърцето ми. Силно и болезнено, но същевременно топло и прекрасно.
-    Аби? – гласът на Пийт бучеше като ехо в ушите ми.
-    Какво? - попитах озадачено.
-    Защо си легнала?
-    Не може ли?
-    Както и да е.. не ми се спори с теб. Намерих книга, която може да ти помогне да се свържеш с Мия.
-    Свържа? – станах и го погледнах, носещ огромна книга – И смяташ да го прочета?
-    Не точно! С магия ще намериш заклинанието.
   Изпуфтях. Ухилен до уши, ми подаде книгата, която доста тежеше. Пуснах я на земята и затворих очи. Сърцето биеше лудо. Бях притеснена. Помъчих се да се съсредоточа, но нещо постоянно ми отвличаше вниманието от книгата. Погледнах към прозорчето на тавана. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Изведнъж дразнещ звук отекна в мен. Сякаш момиче ужасено крещеше в ушите ми. Хванах се за главата. Очаквах това да е знак, че нещо ще стане. Нищо не стана. Отворих очите си, които бяха насълзени.
-    Е? Какво стана? – любопитства Пийт.
-    Не съм твоята вещица, Пийт! –ритнах книгата и  избягах от къщичката.
     Бях влюбена в Пийт, но него го интересуваше само Мия. Всичко бе само Мия, Мия и отново Мия. Той беше прав като ми повтаряше да се не занимавам с него. Хей мозък, защо започнах да слушам сърцето си вместо теб?
   Вещици, ангели.. Това не беше реално! Сънувах ли? НЕ! Сякаш бях в някой безсмислен филм, в който невинно момиче влюбва в „беззащитно” момче и края се оказва като всички други. Използвачи! Само лъжи и празни обещания, само болка и сълзи. Исках да избягам от любовта. Исках да избягам от Пийт. Но беше твърде късно, беше напълно невъзможно. Пийт не бе просто моята голяма любов, той бе мой приятел, надежда за нещо прекрасно, той бе смисълът да живея. Вие може да не ме подкрепите и вероятно ще кажете, че няма нищо по-важно от семейството. Така е, разбирам ви! Но тръпката е друга, когато засечеш погледа на любимия човек. Сърцето ти започва да буйства, чувствата се усилват, мислите ти се изпаряват. Започваш бавно и полека да се поддаваш на изкушението - него. Започваш да правиш глупости, за които после съжаляваш - ЗАВИНАГИ! А задаваме ли си въпроса - „Дали изобщо на него му пука за мен..?” ? Ще ми отговорите милиони пъти.
   

      ***

Прекрачвах прага, когато чух тропот от втория етаж. Взех бейзболната бухалка на брат ми. Имах голям опит в бейзбола. Лека-полека се изкачвах по скърцащите стъпала. Тропотът идваше от стаята на брат ми. По дяволите! Дали са разбрали за Пийт? Дали да разбрали за мен? Всеки мускул от тялото ми се стягаше. Топката в стомаха ми нарастваше с всяка измината крачка. Всяка глътка въздух се зачестяваше. Бях готова за бой. Нали си имам бухалка. Вратата на стаята беше леко отворена. Капан ли беше? Трябваше да проверя. Ритнах вратата и започнах да раздавам тупаници... на въздуха. Как така нямаше никой? Започнах да се озъртам наляво, надясно, но единствено откривах мрака. Уплашена до смърт, отидох до прозореца и дръпнах завесите. Слънцето прободе очите ми като кинжал. Усетих полъх зад себе си. Стиснах бухалката и бях готова за удар. Замахнах бухалката с всичка сила, но тя бе спряна от мощна ръка. „Загазих!” бе първото нещо, което си помислих. Пред мен стоеше висок мъж, облечен в черно, а от гърба му се показваха огромни черни като катран криле.
-    И ти трябва да си...? –попитах раздразнено.
-    Не е важно кой съм! Важното е коя си ти. – отговори с мазна усмивка.
-    Моля? Извинявай, нещо не схванах...
-    Ти си Абриел Стъкхолм, нали?
-    Може би да, може би не...
-    Слушай момиче! Не ме разигравай.. Иначе...
-    Иначе какво? – прекъснах го.
-    Да, ти си Абриел. Имаш очите на баба си - красиви, жизнерадостни, страстни, но пълни с толкова омраза, с толкова безразличие, болка.
-    Ха! Болка. Не е вярно.
-    Сигурна ли си? Пийт не те ли нарани вече? Или сигурно ти е отвърнал на чувствата? Той те използва.
   Колкото и да ненавиждах този „ангел от мрака”, той казваше самата истината, която не беше толкова приятна. Тези негови думи ме удряха право в сърцето. Сякаш изучаваше душата ми. Цялата тази истина и цялото това напрежение ме караха да настръхвам. Цялата започнах да горя. Ставаше по-топло с всяка изминала секунда.
-    А ти защо си толкова загрижен за мен? Не ти ли стига, че ме измъчваш с думите си? Какво искаш от мен?!
   Всичко ми се насъбра. Започнах да треперя. Магията идваше, но не трябваше да го показвам, колкото и мъчително да беше. Затворих очи и си представих голяма огнена топка, образуваща се в ръцете ми. Отворих очи и се усмихнах дяволито. Бях различна. Силата ми действаше като наркотик. Толкова приятна, толкова отпускаща, а същевременно толкова тъмна. Нещо превзе тялото ми. Можех да погледна себе си. Бях много зловеща - сините ми очи се бяха превърнали изцяло в черни. Гласът ми беше променен. Започнаха бури, гърмежи, поройни дъждове. Тогава голяма огнена топка се появи в ръцете ми.  Запратих я към ангела с такава лекота, а когато го уцели, той се сгромоляса на земята и изчезна. Изчезна? Но как? Бях готова за битка, по-готова не можех да бъда! Искаше ми се Пийт да беше видял това... Седнах на земята и се облегнах на леглото. Бях много доволна и горда от себе си. Чувството е страхотно, когато си победител. Сега можех да помогна на Пийт да намери Мия. Тогава ми дойде едно на ум: „Защо я бяха отвлекли?”. Станах и се запътих към входната врата. Имах нужда от чист въздух. Трябваше да намеря Пийт. Дали ми беше сърдит? Той не е способен на това. Усмихнах се при мисълта за него. Никога досега не се бях влюбвала така. Прехапах устни и излязох. Заключих вратата и го видях. Пийт. Седнал на тротоара, разгръщащ страниците на старата книга. Мразех да го виждам намусен. Той бе от хората, които винаги са в настроение, независимо какво се случва. Закрачих бавно към него и застанах до него.
-    Защо си навън? Влез вътре! – казах загрижено.
   Зачаках отговор, но нищо. Седнах на мръсния тротоар. Той ме погледна с крайчето на окото си.
-    Отказах се.. – промърмори той.
-    Моля?
-    Отказах се, Аби. Отказах се да спася най-добрата си приятелка!
   Той никога не повишаваше тон. Явно наистина не беше наред.
-    Аз ще ти помогна!
-    Пфф... Аби, ти и свещичка не можеш да запалиш!
-    Може би! – казах уверено. – Но ангел мога да подпаля! – измърморих набързо.
-    Какво каза? Какво за ангел...
  Не можех да отрека, че не ме смяташе за луда в този момент. Започнах да се смея. Хванах го за рамото.
-    Хей! Повярвай ми! Поне един път... Няма да те заболи!
-    Няма да заболи, но съм сигурен, че ще си изпатя от това.
   Ето, че усмивката се върна. Тази усмивка ме накараше да настръхвам. Тази усмивка ме караше да се усмихвам все повече и повече.
-    Защо отвлякоха Мия? – попитах най-нахално.
   Нямаше отговор. Само сваляне на усмивка. „Абии! Ти и твоята голяма уста!” казах на себе си. Пийт стана и отиде до входната врата. Трябваше ли да развали момента? Поне да беше ме изчакал.
-    Аби...
-    Да?
-    Дай ключовете...
   Тъкмо се надявах да каже нещо пó-така. И той изръси „Дай ключовете!”?
-    А аз какво ли ще получа в замяна?
   Веселото изражение пак се завърна. Това беше добър знак. Отключих вратата и влязохме вътре. Грабнах книгата от ръцете на Пийт. Изгледа ме малко странно, но все пак е Пийт. Той гледа всички странно. Ангелска му работа. Представих си магията за свързване. Представих си Мия. Представих си как общувам с нея. Стана! Книгата се отвори на магията за свързване.

    - „Коя си ти? Чувствам, че си там, някъде из мрака, непорочна, неразбрана, различна, измъчена.. Позволи ми да бъда с теб!” - прочетох на глас заклинанието. - Боже, какви са тези глупости?
- Ще се справиш ли? – погледна ме Пийт.
-  Толкова ли не ми вярваш?
-  Не, вярвам ти. Но ти не изглеждаш толкова самоуверена.
   Вярно беше. Малко се съмнявах, дали ще успея. Хванах Пийт за ръце и започнах да казвам заклинанието бавно.