Миди Саганаки
Сотириос Караянидис мразеше мидите. Мразеше ги още от дете. Майка му, овдовяла рано, едва свързваше двата края. Когато нямаха нищо за ядене, го пращаше за миди на скалите извън селото. Пращаше го винаги следобед, в най-топлата част на деня, тогава, когато селцето пустееше в следобедната си дрямка. Хокаше го още на тръгване със заръката да не се връща преди да е напълнил зебления чувал. Половин час натам, час гмуркане, после отново обратно в жегата с тежкия улов. Понякога я питаше „Защо не сутрин, по хлад?“ Отговаряше му тъжно и някак отнесено „Защото нямаме хладилник, а мидите се развалят бързо...“ Тогава той ѝ обещаваше, че когато порасне и започне да работи, първо ще купи хладилник за нея. Тя го прегръщаше и се разплакваше. И той тръгваше към скалите, изпълнен с една голяма мечта за бъдещето – да имат хладилник. Винаги, когато се връщаше с мидите у дома, странно защо къщата миришеше на тютюн, на узо, на чужда пот. Скоро момчето започна да се досеща, че в жарките следобе ...