- И сега какво? - попита тя с насълзени очи.

Той я погледна, сякаш право в душата. Сълзите вече капеха по лицето ѝ. Тя правеше всичко възможно да ги спре, но просто нямаше сили. Топката в корема ѝ бавно се местеше в гърлото и като че ли, искаше да избухне. В главата ѝ нямаше мисли, досега там беше като борса и от всякъде някой крещеше различни неща, сега... Пустош. Празно и страшно.

Той продължаваше да я гледа. Изглеждаше все едно репетира отговора, отново и отново. И той не искаше да го изрече... Кой иска? Как да я нарани? Как да ѝ разбие сърцето? Това, което не осъзнаваше обаче е, че то вече беше разбито. Неговият отвор щеше да е просто финалният удар.

- Сега... Сега ще се сбогуваме.

Сърцето ѝ спря, за една секунда цялото ѝ тяло спря да функционира. Сълзите спряха, топката изчезна и остана само празнотата. Така, както беше вцепенена, успя само да премигне. Събра сили да вдигне глава и да си тръгне. Чуваше как някой я вика отзад, предполагаше, че е той, но не можеше да се обърне.

Това беше края. И двамата го знаеха, просто им беше трудно да го приемат. Това не беше от онези епични любовни истории, които ще разказват на внуците. Това беше един от онези тъжни разкази, които пълнят и твоите очи.

Преди беше друго. Любовта им беше силна. Бореха се за всеки споделен момент и му се наслаждаваха, като на последен. Нямаше по-големи усмивки и по-искрящи погледи! Не им вървеше обаче. Съдбата не беше на тяхна страна. Винаги се разминаваха, затова се и радваха на споделените моменти. Когато тя бе влюбена, той бе загубен. Когато успя да се намери, тя бе продължила. Един ден, сякаш вселената им се усмихна. Намериха се и двамата! Буквално. Случайна среща ги събра отново. Имаше нещо неизживяно все още. И двамата живееха с тайната мисъл, че са пропуснали шанса.

И така след дългото чакане, видяха малко щастие. Дали обаче заради високите очаквания, или заради дългото чакане, нещата не се получаваха. Опитаха! Дълго се бориха, почти пет години. Наистина беше борба. Измъчваха се взаимно. Бяха като пристрастени. Знаеха, че е лошо за тях, но не можеха да се разделят. Любовта почти я  нямаше. Все още и те не бяха наясно. Нямаше вина, просто бяха обречени още от старта.

Не бяха лоши хора. Той беше мил, един от малкото останали на света, които ще ти отворят вратата, за да влезеш. Когато искаше да я зарадва, беше готов да повдигне планини и да преплува океани. Тя пък беше душичка. Не искаше да се кара. Искаше любов, като по филмите. Приличаха си по това, че винаги мислеха първо за другия. Това звучи като основата на една идилия, но не е така. Странно при тях беше, че нямаше „грандиозна“ причина за раздяла. Никой не беше изневерил, нямаше разстояние, което да ги спира, бяха здрави. На теория всичко беше перфектно. За цялото време на тяхната връзка се бяха разделяли поне шест пъти. И всеки път, точно като пристрастени, се връщаха един към друг.

Любовта ги събираше до един момент, после обаче тя започна да избледнява, присъстваше повече навика. Живееха в една постоянна клопка на компромиси и тъга. Стъпваха на пръсти покрай другия и подбираха всяка дума, сякаш ги е страх да бъдат себе си.

Тази раздяла обаче беше различна. Не знам как, но и двамата го усещаха. На този етап изглеждаше като най-логичната крачка, но все пак беше трудна. Животите им вече се въртяха около другия, без дори да са сигурни, дали го обичат.

Чудя се обаче, дали наистина не са се обичали? Толкова лесно ли изчезва това велико чувство, за което всички разказват легенди и приказки? Не може да е толкова преходно…

Не, те се обичаха! Не бяха влюбени, но се обичаха. Вече не бяха децата, от преди. Пораснаха, с тях се промениха и чувствата.

Един ден, времето им просто беше дошло. Той знаеше, че трябва да започне, но не знаеше как. Не знаеше какъв е протокола. Не искаше да я нарани. Нямаше избор обаче. Тя вече беше наранена. Не беше глупава, знаеше накъде отиват нещата, но не го искаше. Живееше с малката надежда, че всичко ще се нареди! Не и този път...

Той отвори уста в опит да изрече нещо, но не можа. Нямаше крясъци, нито блъскане. Нямаше дори дълъг разговор. Тя успя само да каже:

- И сега какво?

Това беше моментът, в който те, всички останали и дори разказвача осъзнахме, колко много всъщност се обичат. Там нямаше бъдеще, нямаше смисъл да продължават. Искаха различни неща от живота, но имаха и нужда от човека до себе си. Бяха в един траен коловоз, който не води никъде. Любов имаше, но не само тя е от значение.

За съжаление не живеем в приказка, където тази грандиозна и феноменална любов спасява света и самите нас. Не, в живота любовта е просто една основа, на нея обаче, трябва да се гради много, за да се получи устойчива конструкция.

И така той я погледна, каза своята последна реплика и видя как малко по малко, крачка след крачка просто я губи. Опита се да я извика, да я спре, да го предотврати, но не можа. Нямаше път назад. Не можеха пак да станат влюбени хлапаци. Живота вече се беше случил, сега само понасяха последствията.

Той я изгуби от поглед и се замисли. „И сега какво?“ Този въпрос се беше забил в мозъка му и не спираше да кънти. Не можеше да се прибере. Та, там беше като опустошало бойно поле. Само вещи и разочарование. Не искаше и да ходи другаде, нямаше сили. Стоеше там забит и гледаше празния тротоар. Бяха си избрали неутрална зона за среща. Навън, но все пак на скрито и спокойно място. Никой не минаваше. Нейния образ все още беше пред очите му. Една сълза падна на плочките, след нея друга и така докато не събра смелост да помръдне.

Тя пък вървеше. Нямаше мисъл, нямаше цел, само простият акт на ходене. Сякаш нямаше вече сърце. Нямаше с какво да почувства.

Беше трагедия и за двамата. Това не беше просто един период от техния живот. Това беше цяла ера. Имаше положителни и отрицателни моменти, имаше всичко достойно за един любовен разказ, просто не им беше писано...

Сгреших, когато казах, че това не е епична любовна история, напротив, това е една много епична история, краят й просто е различен. Те ще намерят щастие, може дори да се открият случайно, след много години. Никой не знае какво крие живота. За сега ще кажем само, че заедно, или разделени животът за тях продължава, дори в онзи момент нещо в тях да е умряло. Това се е случило само, за да направи път на нещо още по-невероятно. Животът е интересен, няма лош край, има само трудно начало!