Сега сам в ада, но един ден ще ида в рая!!!
Какво ли е да съм като птичка свободна, а как искам да усетя щастието, за което само сам слушала! Възможно ли е или писано ми е да страдам?
Като дете още животът омърси душата ми чиста, изпълни я със злоба, рани я жестоко, но ме превърна в човек, а не си останах просто човече.Живях, но само аз си зная как и само аз си знам как боли с годините да осъзнавам че всичко е реалност, а аз не мога с нищо да го променя. Родителите ми живеят живота си поотделно, не помня някога да съм имала истинско семейство. На десет годинки вече бях болното дете на баба, защото и мама вече я нямаше. Трудният живот я замъкна в чужбина, остави две малки деца. Болестта ми с всеки изминал ден си казваше думата ´´ ЕПИЛЕПСИЯ´´, припадък след припадък, хапче след хапче и така цели девет години докато на своя глава не ги спрях ... та те само ми вредяха, не ми помагаха от тях нищо не помнех това ме изяждаше, питах се толкова тъпо същество ли съм , от отличничка се превърнах ...