Тази година пак съм замъкнала големия сак. Прибирам се вкъщи. Сезон - зима, температура - под нулата, град - малък, хора - бол. Вървя по една малка улица и не бързам да се прибера. Все така красиво е. По тия павета съм охлузвала колене, прегръщала съм приятели, обичала съм за първи и последен път… Сега (пак по тях) търкалям сака си. Вървя, а схрусканата ми душа копнее дом. Ако искаш едно животно да се прибере в хралупата си - рани го.
Ей я баба Слава… Все е там - на пейката пред блока. Седи, вперила поглед в оголеното поле и мисли. Когато бях малка, вярвах, че тази мълчалива и скромна жена владее всичко живо в моя град: слънчогледите през лятото и белите светулки нощем, самотните тополи и тревите, снега през зимата, реката, пролетния вятър… Каква е тази ненаситна жажда в нея да стане рано сутрин, за да погледа раждането на света… А той наистина се ражда - за първи път и само за нея.
- Здрасти, бабо Славо! Весели празници!
- Тъй, тъй… - кротко ми отвръща тя и пак измества погледа си.
Ще ...