Жени бе...! Пустите му жени... ! Какво ли не ни карат да правим, заради някакво си пикливо месо!
Такава велика мисъл осени кмета Здравчо Ненков, докато разглеждаше еротичното списание, което от няколко седмици криеше под купчината от папки в кабинета си.
В тази пролетна сутрин беше подранил за работа, с едничката цел да завари тук Минка, която имаше навика да идва рано, но нея още я нямаше. Здравчо палуваше със секретарката си от край време, и даже им се носеше мълвата в селото, но на него му беше през оная работа. Кротка женица си имаше той, а на Минка мъжът и се запиля преди време в Германия, и така и не се завърна.
Чу се тропот на стълбището. Кметът побърза да скрие списанието и застана до вратата. Щеше да я изненада и да я награби още на влизане. Падаше си по игрички тази палавница Минка. Па само какъв налят бюст имаше! А как се мятаха насам натам гърдите и, събуждайки още повече мераците на вечно загорелите селски мъжаги... На врата се почука и кметът бързо я отвори, с мисълта да сграбчи Минка по гърдите. Но ръцете му увиснаха във въздуха, когато вместо цици, видя шкембе, огромно шкембе под овехтял войнишки шинел, с изопнати до краен предел копчета.
– Здраве желаем, господин кмете! Би ли позволил да вляза? - каза мъжът на вратата и му козирува.
Здравчо погледна с недоумение облечения в камуфлажни дрехи и шапка мъж.
– Тоа пък откъде се появи хайванинът му с хайванин!- мислено си каза той.
Но прикри раздразнението си. Не се знаеше кой е и какъв е.
– Ами, влизай....! Заповядай! – рече кметът
– Да ви се представя. Аз съм старши лейтенант Петър Павлов от Сухопътни войски- каза мъжът, сядайки на едно старо канапе.
– Аз съм Здравчо, Здравчо Ненков, и съм чобанинът на това село. Да си кажа честно, не съм мяркал военен, откакто ми удариха текмето в Пазарджишкото поделение през 78-ма... Пък и не съм искал да ги мяркам де военните... Ха-ха-ха! Ама ти да не вземеш да се обидиш сега? – ухили се той.
Здравчо беше от хората, които биха фамилиарничели и с президента, ако го срещнеха.
Едрият мъж на дивана се поразмърда и се усмихна. На кмета му се стори, че в устата на военния нещо заблестя. Златен зъб? Но не беше сигурен.
– Хубаво е, човек да има чувство за хумор, кмете...Но да ви кажа, за какво съм дошъл, защото нямам много време. Службата ми е свързана с прекалено много ангажименти. Планираме голямо артилерийско учение зад връх Елин камък, което ще продължи месец- каза лейтенантът и погледна към прозореца, откъдето се откриваше гледка право към планината и върхът се белееше в далечината. – Редно е да предупредите местното население да не ходи отвъд планината, за да не станат инциденти.
– Учение, а! Нема лошо, нема лошо...! Но Елин камък е доста далеч. Даже не попада в землището ни. Да му мисли кметът на Сърнелово, Желю Ганев. Ха-ха-ха-ха! Чакай да му звънна после аз на тоз дъртак...
– Вижте, кмете, нещата са секретни. Не е желателно да се коментира наляво и надясно.
– Ааа, туй е вече е нещо друго. Разбирам, разбирам- почна да кима кметът.
– И в тази връзка, ще имам една молба към вас, господин кмете. Тъй като сме от Секретната артилерийска бригада, на нас ни е забранено да правим сделки с частни лица, а ще имаме нужда от 300 хляба на ден.
– Брей, че много бе...!- изсумтя кметът.
– Знаете, че последните години почти не останаха държавни предприятия. Ако се съгласите да ни бъдете посредник…?
Лейтенант Павлов се изкашля и продължи с малко по- тих глас:
– Е, ще си получите комисионната разбира се, но по другия начин. Навсякъде местните власти доброволно ни оказват съдействие, но с вас бихме могли да се разберем, ако...!
Той млъкна, защото на вратата се почука. Запъхтяна влетя секретарката. За миг се стъписа, забелязвайки непознатия мъж, и поздрави:
– Добро утро!
– Здравей, Минке! Знаеш ли кво? Свари ни две кафета. Ние ще се преместим горе в архива – каза Здравчо Ненков.
– Веднага, шефе– отговори Минка. Така го наричаше тя шефе и на Здравчо това му действаше много възбуждащо.
Тя съблече палтото си и го закачи на закачалката. На показ, под късата и пола, блеснаха бели, едрички баджаци.
– Благодаря, моето момиче – каза кметът. После ще ти видя на тебе сметката. Така ще те търкалям! Закани и се мислено той.
Сега други важни неща имаше да върши. Очертаваше се далавера, а той никога не пропускаше такава. Имаше нюх към тези неща. Не случайно стана кмет веднага след промените и сега караше втори мандат.
Здравчо подкани военния да се качат горе. Архивът представляваше прашно таванско помещение затрупано с разни папки и документи. Минка им донесе кафетата и после ги остави сами. Разговорът не трая дълго. От кмета се искаше само да осигури 300 самуна на ден за нуждите на войската. Комисионната беше добра и Здравчо се съгласи. Всякакви допълнителни доходи му бяха добре дошли. Нали затова беше се докопал до такава служба. Ако ги нямаше ежедневните дребни далавери, за какво му беше да работи като такъв. И си стиснаха ръцете.
– След три дни, старши, нали? – попита го кметът.
– Да, ако всичко върви по план в понеделник учебният гарнизон ще се настани зад връх Елин камък. Ще уточним подробностите. Ще ви звънна утре. Вижте, кмете, доверявам се на вас – каза лейтенантът и се приготви да си тръгва.
– Ооо, никакви грижи, старши, ти не ме познаваш мене!
Тъкмо почнаха да слизат надолу по стълбите, когато военният каза:
– Ааа, кмете, щях да забравя да те попитам дали някой би изкупил 500 литра олио? Имаме излишък, цяла цистерна. Ако някой се поинтересува, цената ще е много под пазарната.
Ха сега де! Предложението на лейтенанта се оказа примамливо. Единствената пречка беше, че ако иска да купи олиото, трябваше да го заплати предварително. Но това всъщност не беше голям проблем, защото в касата в кабинета, Здравчо разполагаше с прилична сума служебни пари. Не можеше да си позволи някой друг да се възползва. Това беше неговата плячка. Лесно щеше да го препродаде. Днес денят му започваше добре.
Той каза на старшината да изчака и слезе в кабинета да вземе пари.
– Какво става, шефе?- намигна му Минка, като го видя, че отваря касата. Тракаше нещо на пишещата машина с маникюрените си пръсти.
– Секретни работи, Минке, що не си гледаш своята работа- изкиска се той. Днес тя изглеждаше по-хубава от всякога, по-лачена. Беше си сложила големи кръгли обеци, а на напудреното и кръгло лице изпъкваха дебели устни намазани с червило.
Здравчо заключи касата и минавайки край нея и прошепна:
– Слушай, Минке, днес нема да си ходиш в къщи на обед...Имаме една работа да свършим, секретна работа.
Минка се изчерви и срамежливо се усмихна. Той и намигна и излезе.
Горе, лейтенант и кмет, отново си стиснаха ръцете и на изпроводяк Здравчо успя да се уреди и с чифт войнишки кубинки, които военният му обеща като подарък.
Потривайки ръце се върна в кабинета си. Добра работа беше свършил. Поиска му се да си поиграе малко с Минка, но се отказа.
То започнаха да идват и досадници. За какво ли не идваха: кой за някаква бележка, кой за удостоверение, кой за това, че кравата му се отелила, кой за това, че магарето на комшията е пръднало и събудило детето- Всеки с проблемите си. Днес трябваше Минка да се разправя с тях, защото Здравчо беше зает. Въртеше шайбата на телефона, обаждаше се на този и онзи. Беше се оттеглил в своя кът в ъгъла зад бюрото и така беше потънал в креслото си, че Минка виждаше само лъщящото му олесяло теме.
Накрая след няколко изпити кафета, кметът успя да се уговори с Райко Джамбазина. То иначе с кой друг. Джамбазина, имаше взимане даване с мутрите и притежаваше половината бизнес в селото. Държеше смесен магазин, кръчма, имаше и фурна и два трактора " Беларус" , верижен багер, шивашки цех, автоработилница и 40 декара лозя.
Здравчо извади кутия цигари от чекмеджето, запали и всмукна блажено дима. Пушеше рядко, но с кеф. Тази службица беше таман като за него. Догодина пак щеше да се кандидатира. Сладка беше властта, макар и на най-ниското стъпало.
– Шефее, заключих вратата. На обедна почивка сме – каза Минка.
– Ооо, така ли пиленце, така ли, захарче? Ммммммммм – той се изправи, прегърна я през кръста, отметна косата и на една страна и започна да я целува по врата и гушата. Минка пристъпи назад, дишайки тежко и после двамата се отпуснаха на дивана.
– Бонбонче, ще те изям! Така ще те въргалям, чее…!
И с диво изражение на лицето той започна да разкопчава ризата и. Видя малката кръгла бенчица на лявата и гърда, която той обожаваше и изстена. Малее, какви пъпеши само! Не, не пъпеши, дини! Аах, каква наслада! Той награби тези дини, но те, те в шепи се не побираха.
Рязък звън прекъсна любовната им игра. Телефонът на един от бюрата настоятелно звънеше. Един, втори, трети, четвърти път…
На десетия път разярен Здравчо вдигна слушалката, готов веднага да я затръшне обратно, ако не беше нещо важно.
– Кметство, село Бели бряст – извика той.
– Господин Ненков, обажда се инспектор Малинов от полицията. Трябва да ви съобщя за...
– Боре, ти ли си бе?- прекъсна го той. – Виж, ако кравите на оня мангал пак са навлезли в чужда нива, кълна ти се, че ще...!
– Не, не е това, оставете ме да се доизкажа, Ненков. Става въпрос за избягал затворник от трудов лагер, който не е изключено да се намира във вашия район. Изпратили сме по пощата подробно описание и снимки.
– Ами, добре тогава, когато дойдат ще ги разлепя, Боре! Трябва да ходя да обядвам...
– Само още нещо– избягалият е Светослав Огнянов с прякор Дебелия, 42 годишен. Наказван многократно за дребни измами.
Оня говореше като машина без да се спира. Здравчо го слушаше с нулев интерес и пълно отегчение, когато изведнъж две думи, изречени в слушалката, се забиха в мозъка му.
– Златен зъб ли каза? – изрече плахо той.
– Да, има златен зъб, дебело телосложение и е възможно да е с камуфлажни дрехи и шапка. Отмъкнал е дрехите на надзирателя и един от джиповете. Това е засега. Приятен обяд!
Връзката прекъсна, но кметът не се и помръдна.
– Шефе, някакъв проблем ли ? – обади се Минка от дивана, забелязала пребледнялото му лице.
– Секретни работи, Минкее, секретни работи! – въздъхна Здравчо Ненков и погледна през прозореца.
А връх Елин камък се белееше над хоризонта...!
© Емил Боянов Все права защищены