Стоя край морския бряг. Някой ме снима. Усещам. Давам усмивка.
Зима е.
Чайките вяло крещят. Няма хора почти. Има едно заведение, от което пуши – не от комин, просто пуши, от прозорците, от ушите на вратите си, скроени архитектурно настрани от входа, дими и от страничното място, което вероятно служи за тоалетна или нещо подобно на сауна.
Значи работи. Може би ще поръчам кафе, ако вляза. И ще пием кафе с тази, която ме снима. Ако ме снима оттам.
Обувките ми са същите. Те не са нови. Якето – също. У мен нищо не е ново. Остарявам, а все съм си същия. В окото на тази, която ме снима. Чудя се защо ли го прави.
И морето ме гледа, когато се преструвам, че му се възхищавам. То също все се преструва. Примамва. Кого? И какво? Май ме презира. Разбира донякъде нещо. Като мен.
Обичам го. Знаете – влюбваме се в нещата, които са красиви, без да ни дават причина за това. Морето ми изневерява. То е на всички. Чайките, пейките, пясъка, делфините, пластмасата, изпражненията, военните корабни глупости и те ...