4.
Кръчмата заемаше западната част от бившото кметство. Едноетажна сграда, с няколко врати отпред – сега зад решетки, със стари високи прозорци – също оковани, това трябваше да е центърът на живота в селото. Когато беше голямо…
Там се разполагаше едно време командването на граничния отряд, там имаше две стаи за гости, насреща му беше здравната служба, а по едно време се прилепи и невисокото здание на хоремага. Е, здравната служба вече я нямаше – в една стая сега приемаше болните фелдшерът Пармаков, доктора, както му викаха, отдавна пенсионер, полуглух, но… Единствен почти лечител в тоя регион, ако се изключат баба Мика и баба Стефка Билкарката…
Тази вечер Минчев беше дал ключовете на Дойно, та кръчмарят беше отворил вътрешните врати към неползваните помещения. И, след като кака Тинка – жената на Дойно, изчисти паяжината и мина с метлата, а неколцина мераклии пренесоха струпаните в бившия щаб маси, внезапно се оказа, че новообразуваният салон може да поеме всички дошли за празненството…
Дойно не дочака кмета. Имаше ясни инструкции – масите да са заредени в девет часа, печеното подгрято, виното изстудено, а хората пуснати да се разполагат покрай трапезата. Голямата печка в кръчмата бумтеше, но и без това струпването на селяните създаваше домашна атмосфера – лека човешка миризма, аромат на месо, настлалият се за почти три десетилетия потискащ мирис на мухъл и забрава…
Селяните сядаха по столовете и няколкото пейки по усет. Някои отиваха към дъното на салона, други заеха стратегически позиции в средата, Мешо и Милко като братовчеди на юбиляра седнаха в челото, справедливо оставяйки няколко места за кмета и компанията му. До братовчедите се сложиха Коста и Алексата по правото на техни приятели, а и Косьо Милото, смятащ се за истински глас народен, несправедливо неизбран за кмет…
- Изми ли се, Мило? – подметна Милко и сам се разсмя. Смехът тръгна по масата. Като стар виц, при чието споменаване започва веселие – без да е нужно да го разказва някой до края…
Милото не беше наречен заради физическа красота или особена нежност. Преди трийсетина години в щаба тук се беше отбил съветски генерал. Някаква делегация обикаляла планината, оглеждала района, давала съвети на нашите граничари. И Косьо на българо-руски с преобладаващо хъмкане и ъкане обяснявал на генерала историята на тоя край. Генералът му подарил дребни сувенири, един от които много допаднал на нашенеца – неголямо, но много шарено пакетче, ароматно и, както се оказало, съдържащо нещо сладко, с особен вкус. Изяли го Косьо и жена му, похвалили се на комшиите, а когато видял опаковката, тогавашният кмет щял да се задави от смях. Отде да знае Косьо, че хубавият надпис „Мыло“ означава сапун и – в името на българо-съветската дружба – те с жена си са се подсладили с луксозен московски сапун…
Когато Кръстев, Минчев, Киро и Найден влязоха, Тинка и двете помагащи й жени вече разнасяха чиниите по долния край на масата. А нетърпеливите селяни надигаха чашките с домашна ракия /Велков беше изпратил достатъчно пари, та Дойно да извади най-добрата пиячка от мазето си/, но повечето с любопитство оглеждаха тъмножълтата течност от квадратните шишета…
- Е, драги съселяни – почука с вилица по гарафата с вино Минчев и изчака шумът да стихне до приемлив – Всички знаете – днес честваме юбилея на Велко Велков. Наш съселянин, комшия, набор на мнозина. Познаваме го от малък…
През това време Кръстев оглеждаше вече задимяващия се салон. Хората се отпускаха, разкопчаваха връхните дрехи, някои дори метнаха кожуси и палта по облегалките на столовете. Речта си беше реч – задължителна част от мероприятието, а и Велков не беше лош човек. Приемаха тържеството, бяха пили вече по веднъж, че и по дваж за негово здраве, очакваха Минчев да ги прикани пак да вдигнат чашите. И хич не се сърдеха, че юбилярът не е дошъл лично. За хората от малкото селце бизнесменът беше голям човек, зает човек, достатъчно е, че се е сетил да ги поздрави с концерт, та и трапеза да сложи…
- Наздраве! – рече Минчев и стотина гласа повториха след него. После чашите зазвъняха, глъчката се разви и покри салона, разговорите минаха на диалози или монолози, а темите свободно се завъртяха из целия свят – от пожара у Митьо Кьоравия до международното положение…
Пред кръчмата се събраха няколко селски кучета, чакаха търпеливо и въртяха опашки, когато някой излизаше, за да отиде до външния клозет или да използва задната стена на сградата, ако мястото е заето… А празнуващи идваха често – виното беше градско, пивко, но търсеше излаз. Дойно вино не държеше – освен няколко бутилки, за зор-заман. Хората тук правеха ракия – от всякакви плодове. Лозя нямаха – нямаше земя за тях. И затова в кръчмата се харчеше ракия, понякога водка, а лятото много вървеше бирата. Макар че близкият град беше близък само, защото нямаше друг по-насам, и превозът оскъпяваше бутилките, обаче лятната жега си е жега и в планината не се оправя само със сянка…
Даже сега някои поискаха бира – като Корчо, например. Но повечето си караха по традицията…
А кучетата нямаха нищо против празненството. От толкова излизащи все няколко се бяха сетили за тях и им подхвърляха кокали, че даже някоя мръвка. Особено добри бяха жените – мъжете имаха основна грижа да улучат стъпалата и да не се върнат с мокри крачоли…
© Георги Коновски Все права защищены