2.
Следващите два часа минаха в напрегнато съвещание. Преброиха намереното оръжие. 10 пушки, 6 автомата, 2 снайперски винтовки /Мешо веднага прибра едната, другата дадоха от уважение на Кръстев/, 14 различни пистолета /сред тях и немски „Люгер“ от войната, получен от Киро, както и малък „Броунинг“, връчен на кака Ирина с молба засега да не го пипа, а сетне ще й бъде всичко обяснено/, над 50 гранати, десетина стари немски бомби с дървени дръжки, 40 противогаза, от които веднага се отказаха и върнаха на рафта, две леки картечници с пълнител отгоре, Киро рече, че са  „Брен“, чешко-английски…
-    Не е лошо – каза Кръстев – Заранта нямахме нищо…
-    Не е – съгласи се Милко – Ама ние какво видяхме… Ще успеем да удържим ония, но само ако ги изненадаме. А сега те знаят, че сме въоръжени и ги чакаме…
Минчев беше скептик:
-    Отде знаят? Попаднали на трима ловци, после в селото стреляли по тях… Ами граница е, имат оръжие хората, страхуват се от бандити, стрелят…
-    Алексата са го клали – може да е казал нещо. А може и веднага да са го убили… Но бай Стамат е мъчен. И надали е устискал. На думи всички сме силни, но издръжливостта си има граници. Така че сега ония със сигурност знаят няколко неща – взе думата Кръстев – В селото сме предупредени и ги чакаме. Имаме оръжие – ловни пушки, но оръжие…
Мешо го прекъсна:
-    Оръжие, но ловни пушки…
-    Така е – кимна Кръстев – И това си мислят. Не забравяйте, че те са добре въоръжени, което значи, че се отнасят високомерно към нас. Какви сме ние? Някакви селяни с ловни пушки… Които ще се разбягат при първия откос…
Настъпи тишина, после Дойно каза:
-    Ами ако ги причакаме при долния мост? Не в Дядокольовата къща, а под нея? Таман преди да влязат в селото…
-    Не става – обади се Коста – Де в къщата, де при моста – няма и двайсет метра. Ще са нащрек…
Мешо и Милко като стари ловци и познавачи на околностите се спогледаха едновременно. После Мешо стана:
-    А какво ще кажете за ловното?
-    Пак ли? – изненада се Минчев…
-    Не това, старото – поясни Мешо и Кръстев, който познаваше истрията на селото, веднага разбра идеята…
-    Имало е Ловно стопанство едно време пак там, но на петстотин метра към границата. Точно при стесняването на пътя. Още преди 1944 година са го изоставили – много близо е било до полосата. Тогава са вдигнали горялото…
-    Чакай, чакай… - Минчев взе да се сеща – Има един извор отляво на пътя, полянка, даже стена е останала…
Сега всички взеха да се сещат. Ами да – старото ловно. Точно преди стесняването на пътя, до полянката с големия лесков храст. От там тръгваха две пътеки – лявата към Дивата клисура, а после към Змейова долина под селото. А дясната се виеше през Черната кория, та стигаше чак над селото, до горната чешма…
Място, удобно за засада. И позволяващо да се изтеглят по двете пътеки до селото. Където, решиха, ще дадат окончателната битка…
Мешо се нае да организира засадата, Кръстев пое ръководството на групата, която щеше да се изтегли по западната пътека, докато братовчедите щяха да минат от изток. В селото трябваше да ги чакат Киро – единодушно избран за водач на хората там, и Коста, Дойно, Корчо – неочаквано посочен за шеф на отбраната на къщата на тъста му. Другите двама щяха да заемат по една къща от дясната страна на пътя…
А след това трябваше да се изтеглят постепенно към читалището. Кръчмата оставаше място за последната отбрана. Ранените – не им се говореше на тая тема, но трябваше, щяха да носят в горната махала, там имаше две къщи, купени от някакви граждани, които не бяха се появявали тук от есента. Здрави къщи, с каменни основи, разположени малко над пътя…
Минчев беше натоварен да убеди по-възрастните жени и мъже да заминат при близките си другаде… При това да им внуши никъде и при никого да не споменават защо са пристигнали…
Всички добре разбираха, че -  погледнато строго – вършеха нарушение на закона. Но и знаеха – друг начин няма. Насреща си имаха бандити и убийци, зад гърба им бяха документи, закони, правила… Все безлични в една война неща…
А войната идеше…