СЕЛОТО
Този ден слънцето процеждаше лъчите си през две отметнати дъски на прогнилия вече покрив. Тази щърба усмивка от ден на ден ставаше все по-голяма и сякаш старата плевня се надсмиваше над времето, макар че то не даваше прошка на никой и по никакъв повод.
Големият куп сено беше разстлал златни коси във всички страни, някак разчерлосано, сякаш ставаше от сън и още не бе ползвал извитият странен гребен до вратата - стара, излъскана от работа, вила. Вратата беше отворена и от там се стелеше бяла утринна светлина, която караше отвора да заприлича на портал към друго измерение... само дрезгавото кукуригане на петлите в далечината показваше, че това е само една илюзия... От другата страна на вратата се беше излегнало едно най-обикновено село. То сякаш надничаше под полите на планината, чийто колосан ръб беше изваян от зелени иглолистни дървета. Този ден дърветата танцуваха под чудат звън, който бе дело на реката, извиваща тънката си снага между заоблените от нея камъни, като ефирно почук ...