Рано сутрин...Слънцето изгря бавно и освети пустите все още улички. Усещането във въздуха предвещаваше интересен ден. Всичко беше потънало в златни лъчи, тишина и красотата на утрото.

  В една малка къщичка, по-необикновена, живееше млада дама, на име Лена...Какво правеше нейната къщичка толкова интересна? Тя преливаше от цветове, светлина и уникални рисунки. Дворът беше изпълнен с всевъзможни растения...безброй цветя. Всичко това отразяваше същността на притежателя ѝ.

Точно срещу нейната къща, на отсрещната улицата, имаше една друга...Само че тя беше олицетворение на мрака, беше потънала в разруха и самота. Всяваше страх на всеки, който я погледне. През прозорците сякаш не проникваше и един слънчев лъч, а градината беше празна...В цялото това пространство се беше вселила душата на човека, живеещ там. Това беше една стара жена, която никога не бе виждана да се усмихва и да казва добри думи. Най-много обаче не понасяше младата дама в отсрещната къща. Тя от своя страна винаги я поздравяваше и ѝ се усмихваше, но в отговор получаваше само раздразнено изражение и въздишка. 

  Един ден, старата жена беше на пазара, купувайки цветя, но за жалост, не ѝ достигаха с малко парите. Лена по случайност беше на същата опашка, отиде до касата и каза весело:

-Аз ще доплатя, няма проблем!

Тогава продавачът ѝ отвърна с усмивка и продаде цветето на старата жена. 

На връщане, тя каза:

-Нямаше нужда, момиче, на кого са му притрябвали цветя...?

-Но разбира се, че имаше нужда, не можех да Ви оставя така...

Жената не каза нищо, на Лена обаче ѝ се стори, че долови съвсем лека усмивка...

Те се прибраха в домовете си...

  На следващия ден, докато младата дама бързаше за работа, по пътя, от чантата ѝ изпадна малкото ѝ цветно тефтерче, което ползваше за дневник. 

  По-късно, притежателката на ,,мрачната къща" излезе да огледа двора си, погледна напред и съзря тефтерчето в тревата. То сякаш сияеше, знаеше, че е на Лена и в началото си каза, че просто ще го остави там. Обаче не се сдържа и след няколко минути отиде колкото бързо можа и седна на прага, за да види какво има вътре. На първата страница пишеше с едри букви: ,,ЛЮБОВ..."

Старата жена беше на път да го затвори, когато прочете тази дума, но все пак искаше да види какво толкова намира тя в тази любов...

Чете тя, чете...И остана зашеметена, сякаш вкамененото ѝ сърце се пропука, сякаш за първи път усети топлина...По бузата ѝ се стече една сълза, тя побърза да я изтрие, после остави тефтерчето там, където го намери и с бавни крачки се прибра в тихата си, самотна къща...А цветята бяха потопени във ваза...

  Измина доста време. Лена продължаваше да поздравява и да се усмихва, а съседката ѝ все така се държеше дистанцирано и отдръпнато, за да не се издава...

  След месеци, в един буреносен, дъждовен и мрачен ден се разбра, че старата жена е приключила своя земен път...

  Макар и да беше толкова ледена отвън, Лена заобича тази жена и смъртта ѝ беше голяма загуба за нея. Макар да ѝ беше като противоположност, тя бе успяла да долови, че в душата си беше самотна и също се нуждаеше от любов, затова през цялото време не спираше да ѝ дава от нейната светлина...

  След дни, младата дама отиде до гроба ѝ и остави най-красивото цвете, което намери в градината си...

  Няколко човека, познаващи старата жена, я бяха видели как оставя цветето с усмивка, после и сълза...Някои се засмяха, други я гледаха шокирано, а трети имаха смелостта да кажат:

-Момиче, ти наистина ли ѝ оставяш цвете? Защо? Тази старица не заслужава и едно листче от него...

Те я подминаха, а тя продължи по пътя, мислейки си: ,,Ех, не всички успяват да проникнат в мрака и не всички осъзнават силата на светлината. Всеки сам отглежда своята градина и решава дали би дал и последното си най-красиво цвете на някого, на човек, който не е усетил аромата на цветята..."